Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Случаят е отвратителен, Крис. От онези, които, ако не бъдат разрешени, буквално пречупват и съсипват хората, работили по него. Посвещаваш му месец, шест месеца, година, шест години от живота си и така и не успяваш да го разплетеш. Случва се някое момче да налапа цевта на пистолета си заради подобни разследвания. Повярвай ми, сблъсквал съм се с всичко това и преди.

— Масовият убиец — отбеляза Даниелсън. Познаваме всички случаи на Болд. Изучил ги бе с най-големи подробности и това притесняваше Болд, караше го да се чувства неловко.

— Късметът понякога ни спохожда.

— Ти можеше да станеш капитан само за две години след този случай — отбеляза Даниелсън, повтаряйки доводите на Лиз.

— Но вместо това си взех отпуск. Това би трябвало да ти говори нещо.

— Но ти си взе две години . Едва ли може да се нарече отпуск.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Отрядът е твой. Шибаният процент на разкритите престъпления е изцяло в ръцете ти. Прави каквото искаш с него.

— Не го искам! — отново възрази Даниелсън, макар да си даваше сметка, че има негови колеги, които са готови да извършат убийство за възможност като тази.

— Може би точно затова ти го възлагам. — В очите на Даниелсън проблесна негодувание и презрение. — Някой ден ще ми благодариш — додаде Болд.

Даниелсън се поколеба за миг, а после рече заплашително:

— Някой ден ще те надмина по чин.

— Позволи ми да ти напомня, че днес аз съм този, който е с по-висок чин, детектив. — Болд му подаде огромната купчина папки и додаде: — Пази си кръста. Доста са тежички.

Болд прекара остатъка от съботата, опитвайки се да се пребори със спомените за смъртта на Слейтър Лоури и да направи разбивка на хората, които щяха да са му нужни за сравняването на списъка със служителите на „Адлър“ с всички останали списъци, които бе изискал.

В седем и пет вечерта, в дома им, изпълнен с ухание на кифлички с яйце и бира, Лиз излезе разплакана от банята, стиснала в ръка дълъг пластмасов наконечник, на върха на който имаше нещо, което приличаше на синя лакмусова хартия. Това парче пластмаса му се стори неестествено изолирано от истинския свят, сякаш съществуваше в някакво измерение, в което Болд не можеше да проникне.

— Съжалявам — промълви той и я взе в прегръдките си. Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, и да измисли нещо окуражително, с което да я утеши. Каквото и да е. Но не можа дори да проговори.

Тя с все сила притисна лице към извивката на шията му и той почувства треперенето й. Лицето й гореше. Дъхът й пареше шията му.

— Бременна съм! — информира го тя. Оказа се, че плаче от радост. Размаха лентичката като знаме, което оповестяваше майчинството й.

Болд целуна пръстите на ръцете й. Целуна челото й, носа й, после намери устните й. Тя непохватно го поведе към спалнята и затвори вратата с крак. Майлс играеше, скрит зад купчина дървени кубчета.

— Може би трябва да се упражним веднъж. Просто за да сме сигурни — предложи Болд.

Когато стигнаха до кифличките с яйце, те бяха напълно студени, а безалкохолната бира бе започнала да се топли. Двамата обаче сияеха от щастие. През тези няколко кратки минути Болд напълно забрави за Консервния убиец.

Но не за дълго. Работеше върху третия си доклад, когато осъзна, че Лиз си е легнала. Светлината в спалнята бе загасена, но той долови плача й и бързо си даде сметка, че този път едва ли плаче от радост. Болд се помъчи да я утеши, като през цялото време се питаше дали завинаги ще остане така обсебен от работата си.

— Тук съм — прошепна той, седна до нея и я погали по гърба.

— Не мисля така — отвърна тя, извърнала лице настрани. — Но беше за малко.

— Така е — съгласи се Болд, макар да изпитваше болка от това признание. — Но все пак е нещо… начало — неубедително изрече той, макар и двамата да знаеха, че не е. Бяха преживявали това и преди. Всъщност винаги бяха живели по този начин.

— Страхувам се.

— Аз също. — „Но по други причини“, помисли си той.

Сълзите все още блестяха по зачервените й бузи, когато заспа. Болд спа до нея тази нощ, облечен с дрехите, с които ходеше на работа. Сгуши се близо до нея, за да почувства топлинката й, която го изпълваше с всепоглъщащо спокойствие и покой.

— Това е за последен път — прошепна Оуен Адлър в тъмнината, а леглото в къщата й във водата се залюля едва-едва. Беше неделя сутрин и езерото Юниън вече кипеше от трескав живот. Хидроплани и лодки шумно се надпреварваха в далечината. — Наистина е за последно. Така трябва . — Гласът му беше тъжен.