Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Зная. — Дафи се завъртя в леглото, притисна към него голите си гърди, уви се около тялото му като змия около клон и страстно го целуна по устните. — И това никак не ми харесва — призна си тя. Съзнаваше, че този път е наистина — тя беше полицай и двамата не можеха да поемат риска да нарушат условията на изнудвача. Може би, помисли си тя, предстоящата раздяла обясняваше и апатичния и лишен от силна страст секс през изминалата нощ. Може би дори й предлагаше начин да изкопчи от него позволение да надникне в документацията на компанията.

Каза му го.

— Бих искала да хвърля един поглед на архивите ви. И по специално на материалите за заразяването в Ню Лийф, за което спомена.

— Тап ще ти помогне в това отношение.

Дафи не желаеше да въвлича Хауърд Таплин или който и да било друг служител на Адлър в разследването. Не желаеше да поставя филтри между себе си и информацията, която търсеше. Освен това, помисли си тя, подобно участие на служители от компанията представляваше твърде голям риск.

— Проблемът е в това — обясни тя, — че в компанията Хауърд Таплин има статут почти като твоя. Ако тръгне да изисква старата документация, а изнудвачът се окаже вътрешен човек, рискът той или тя да се досети за участието на полицията става неоправдано голям. А аз си мисля, че също толкова подозрително ще изглежда и решението на Таплин сам да потърси нужните му материали, лишавайки се от съдействието на секретарката си.

— Може би имаш право.

— Нашият човек вече ни показа на какво е способен и аз нямам никакво желание да поставям на изпитание заплахата му да убие стотици невинни хора. Не можем да си позволим и най-малкия намек, че полицията е поела разследването. — Замълча, за да му позволи да обмисли думите й, а след това предложи: — Мислех си, че бих могла да поровя из архивите след работно време. Дискретно и безшумно. Съвсем сама, без никакви служители наоколо. Ще намеря онова, което търся, ще си направя копие и ще изляза.

— Както желаеш. — Той я притисна до себе си и тя почувства страха му.

— Искам всичко това да свърши.

Измина доста време, преди той да заговори.

— Човек никога не е подготвен за нещо такова. И когато се случи, започва да се пита какъв е бил смисълът на всичките му усилия. Само преди месец двамата с теб бяхме толкова близки, а сега усещам отчуждение у теб… долавям професионализма ти. Не че се оплаквам. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам при мисълта, че работиш по случая, че полицията най-сетне е уведомена… въпреки всички заплахи. Чаках прекалено дълго. Допуснах грешки — и не искам да те чувам да се обвиняваш отново… не това имам предвид. Вярата и упованието в собствените ми инстинкти построиха тази компания. И когато тези инстинкти ми изневерят, преставам да се чувствам уверен и компетентен.

— Съмненията в собствените сили са пагубни за личността. Не можеш да си позволиш да мислиш за това.

— Но човек просто не може да избяга от такива размишления.

Вятърът свиреше край къщата. Преди време този звук й вдъхваше спокойствие, но днес й се стори заплашителен и тревожен. Някакво леко дърво, носено от водата, се блъсна в кея, в далечината боботеше движението по междущатската магистрала.

— Мислиш ли, че става дума за служител на компанията? — попита Дафи.

— Боя се, че ще се окаже такъв. — После додаде: — И това ме изпълва с вледеняващ страх, защото, колкото и изтъркано да звучи, ние сме като едно семейство, а предателството към семейството е възможно най-ужасяващото престъпление, което човек би могъл да си представи. Уликите обаче като че ли сочат, че нашият престъпник е вътрешен човек.

— Мисля, че този случай е свързан с Ню Лийф — с онези отравяния от салмонела — промълви замислено Дафи. — Това е мнението ми на психолог.

— Иска ми се да избягам някъде с теб — призна й той. — Да оставя цялата бъркотия зад гърба си. Да се събудя на някой остров, да те любя и да се наливам с бира.

— Ще издържиш около два дни. Кога за последен път си вземал почивен ден?

— Нали точно за това говоря.

— Ти не знаеш как да почиваш.

— Би могла да ме научиш.

Тя покри тялото му със своето, започна да се движи нагоре-надолу, докато почувства възбудата му.

— Бихме могли да се учим взаимно — промълви Дафи.

— Аз схващам много бързо. — Целуна я и тя се улови, че откликва на ласките му.

Имаше моменти, в които тялото й реагираше така, сякаш отново бе станала на седемнадесет години. Желанието, което изпитваше, нямаше нищо общо с чисто физическите усещания — Дафи искаше да проникне под кожата му, искаше да се слее с душата му. Не можеше напълно да проумее дълбочината на подобно чувство и това й харесваше. Твърде често й се случваше да разбира прекалено много неща, останали скрити за другите.