Ридли Пиърсън - Без свидетели

Болд го погледна:

— Бихме искали да получим цялата документация, с която разполагате по случая.

Отговори му Адлър.

— Разбира се. — Таплин сякаш замръзна от изненада. Отвори уста да възрази, но Адлър го прекъсна и се обърна към Болд: — Всичко, от което имате нужда.

Облечен в тъмнозелен хирургически екип, привързал бяла книжна маска над устата и носа си, Болд бдеше край болничното легло на Слейтър Лоури. Беше получил разрешението както на болничния персонал, така и на майката на момчето, която бе наквасила със сълзите си предпазната маска върху лицето си.

Преди около час, когато състоянието на момчето се бе влошило от сериозно в критично, баща му бе колабирал и сега, напълно упоен, спеше в друга стая надолу по коридора. Зеленият хирургически екип на жената бе намачкан на местата, където съпругът й бе стоял вкопчен в нея часове наред.

Слейтър Лоури умираше. Всичките системи в тялото му отказваха да функционират.

Болд все още не можеше да повярва, че състоянието на момчето се бе влошило толкова бързо, и то след като е било прието в болница, диагностицирано и подложено на лечение. Огнестрелни рани, прободни рани, удушавания и изгаряния — Болд се бе научил да живее с тези болки през двадесетте, че и отгоре години полицейска служба. Но не можеше да приеме, че нещо такова би могло да се случи на едно малко момче.

Беше като хипнотизиран от непрекъснатия ритъм на системата, от върховете и падините, които чертаеха апаратите по зелените екрани на мониторите. Кожата на Слейтър беше пепелявосива, покрита със ситни капчици пот, които й придаваха призрачен блясък. Майка му постоянно подсушаваше лицето му, но в следващия миг то се оросяваше отново. Въпреки течностите и антибиотиците, които вливаха в тялото му, Слейтър Лоури изгаряше от треска. Слейтър Лоури си отиваше.

— Ако само можехме да си разменим местата — бе промълвила жената преди около час.

Болд знаеше, че има предвид сина си и самата себе си, но в един момент си помисли, че може би би искала да си смени мястото с него, неговият син, Майлс, да лежи в болничното легло, а тя да е само посетител. Оттогава насам не бяха изговорили нито дума повече. Погледите, които си разменяха, не се нуждаеха от обяснения. Тя несъзнателно обвиняваше Болд за случилото се. А Лу Болд, също несъзнателно, поемаше вината върху себе си.

Часовете се нижеха един след друг, петък премина в събота, лекарите и сестрите идваха и си заминаваха, а Болд си представяше малкото момче като младеж, а после и зрял мъж. Представяше си успехите и несполуките, радостите и скърбите, белязали собствения му живот, преостъпваше ги на Слейтър Лоури, защото вярваше, че е по-добре мечта назаем, отколкото живот без мечти.

В два сутринта бащата се върна в стаята, с притъпени сетива и неадекватно поведение, полагащ отчаяни усилия да подкрепи съпругата си в този момент. Болд се надигна да си върви, но жената каза „Останете, ако желаете“ и Болд отново се отпусна на мястото си. Не беше сигурен какво точно го привлича към това момче, към жената и болничната стая и макар от опит да познаваше рисковете, които застрашават детектива, взел твърде присърце нещастията на жертвата — добрият полицай трябваше да поддържа известна дистанция и безпристрастност — Болд реши да остане. Поради някаква причина, неизвестна и за него самия, той просто не можеше да си тръгне.

В два и четиридесет няколко от електронните монитори запищяха пронизително, пулсът на Слейтър Лоури замря, а дишането на Болд се учести. Цял екип от сестри и лекари се струпа около леглото на момчето. Усилията им успяха да спрат пищенето на апаратите, а двадесет минути по-късно, когато състоянието на момчето се стабилизира, лекарят пожела да говори с родителите насаме. От този момент нататък Болд остана извън стаята. Наблюдаваше момчето през стъклената стена, отделяща стаята от сестринския пулт. Там, на по-малки монитори, скрити под преградния плот, се отчитаха жизнените функции на момчето. Вътре в стаята имаше място само за три стола, а този, на който бе седял Болд, в момента бе зает от една монахиня, която се молеше тихичко. Седнала до болничното легло, тя стискаше безжизнената ръка на момчето и движеше устни в беззвучна молитва. Болд осъзна с безпощадна яснота, че Слейтър Лоури никога вече няма да види морския бряг, няма да играе до късно в топлите летни вечери, няма да се усмихва или негодува, няма да разменя с приятелчета картички на футболисти… никога вече няма да празнува рождения си ден.