Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Подскачането на шапката? — попита той.

— Очевидно е твърде голяма. А начинът, по който подскача, означава, че под нея е напъхана доста коса.

— Разбирате си от работата — похвали го Болд.

— От доста време се занимавам с това. — Газ очерта правоъгълник около ухото на жената и компютърът започна серия уголемявания на образа. Едновременно с това поредицата от образи следваше на забавен кадър. Газ намали скоростта още малко. — Ето! — развълнувано възкликна той. Гласът му прозвуча твърде силно за чувствителния слух на Болд. — Това е единствената ни възможност да я видим. — Той посочи меката част на ухото, където се забелязваше малък квадратен белег.

Болд изгледа няколко повторения, а Газ се оказа достатъчно схватлив, за да си мълчи, и да даде достатъчно време на детектива. Болд най-сетне реши да изкаже някои догадки:

— Луничка? Бенка? Не съм сигурен, че разбирам важността на този белег.

— Това е меката част на ухото — подчерта момчето. Двамата като че ли се състезаваха.

— Пробити уши! — високо рече Болд и за миг привлече вниманието на другите служители в залата. — Няма обеца, но ухото определено е пробито! Само че това по никакъв начин не е категорично доказателство, че си имаме работа с жена .

— Като прибавим този факт към височината на индивида и очевидното наличие на доста коса под онази шапка…

— Може да е жена! — заяви Болд. — Съгласен съм с вас — додаде той, макар че това откритие разбиваше на пух и прах образа, който си бе изградил за Консервния убиец, когото считаше за мъж. — Искам да проследим всяко нейно движение.

Техникът му показа всички изображения на подозрителната жена, уловени от камерите. В нито един кадър не можаха да видят лицето й.

— Това е причината, поради която считаме, че жената е завършена професионалистка — поясни Газ. — Много малко са крадците като нея. Обърнете внимание на положението на тялото й спрямо камерите. В момента се намира пред рафтовете за супи и зеленчуци. Застанала е така, че по никакъв начин камерата да не може да улови движенията на ръцете й. Поглежда часовника си. Видяхте ли? — Той върна кадъра още веднъж. — Сега изчезва от погледа ни за около седем секунди. В следващия кадър вече я виждаме да се движи надолу по пътеката между рафтовете. Блъска се в онзи мъж с количката… ето, видяхте ли… а в следващия кадър, с който разполагаме, тя вече е на касата, все още с наведена глава, плаща в брой за едно шоколадче и напуска магазина. Въпросът е в това, че тя си гледа часовника, за да засече движението на камерите.

— Жена? — тревожно попита Болд. „Консервния убиец? Възможно ли е?“, питаше се той.

— А сега вижте това. Много е интересно! — ентусиазирано заяви техникът. Екранът придоби наситеносин цвят. Следващото изображение, което се появи, беше на пътека номер четири. Техникът блокира един участък, използвайки бял правоъгълник, натисна някакъв клавиш и се облегна назад. Участъкът се уголеми няколко пъти, рафтовете сякаш се приближиха до тях, продуктите — консерви супа — станаха по-ясно различими: Супите на „Адлър“. — Точно на това място стоеше жената — поясни той. Раздели екрана на два сходни образа и дообясни: — Преди и след това. Забелязвате ли разликата? В края на краищата тя не е крадла — не разполагаме с никакви улики срещу нея.

На дясното изображение се виждаха пет консерви супа, които ги нямаше на образа вляво.

— Пет? — паникьосан възкликна Болд.

— Нещо не е на ред ли? — попита младежът. — В края на краищата тя не е крадла — повтори той.

— Възможно ли е това? — запелтечи Болд.

— Пет консерви супа? — попита младежът, не разбрал въпроса. — Трябва да видите някои от дрехите, които крадците използват, за да си представите количеството стоки, които биха могли да скрият. Предлагаме семинар по въпросите на дрехите, използвани от крадци в магазините — не можете да си представите дори на какви чудесии сме попадали!

Болд знаеше за съществуването на две, най-много три консерви супа: Момиченцето на семейство Чин и Слейтър Лоури. Къде бяха другите три консерви?

— Слушайте внимателно! — Болд се обърна към хората от екипа си — Ла Моя, Гейнис и Франк Хърбърт.

Хърбърт, на петдесет години, висок метър и шестдесет и пет сантиметра, имаше увиснало шкембе и изглеждаше колкото висок, толкова и широк. Плешивата му глава лъщеше от пот. Лейтенант Шосвиц стоеше прав до вратата.

В заседателната зала на отдел „Убийства“ имаше половин дузина бюра, правоъгълен прожекционен екран и голяма черна дъска, върху която в момента се мъдреха някакви глупости и една графична карикатура.