Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Името му не фигурира в списъка — изпъшка Болд. Всичките му надежди отново отидоха по дяволите.

— Предлагам да потърсите името Мериуедър — предложи Клемънтс с надутия си глас на всезнайко.

Болд прокара пръст по списъка и моментално попадна на името.

— Открих го! — обяви той и подсвирна силно с уста. Вратата на залата рязко се отвори и някакъв униформен полицай се затича към него. Болд огради името и подаде листа на полицая. — Вид и регистрационен номер на камиона. Бягай! Какво? — попита веднага след това, уловил погледа на психиатъра, който сякаш не можеше да фокусира погледа си върху един предмет.

Той посочи Пени Смит.

— Разясни им положението.

— Бързо! — подкани я Болд, без да сваля поглед от вратата в очакване на полицая.

— Никой от нас не би искал Колфийлд да се отърве при всичките тези обвинения.

— Какво? — предизвикателно възкликна Шосвиц.

Тя побърза да обясни.

— Ако го спрете сега, ще разполагате с един камион, в който има отровен сладолед. Разполагате с престъпно намерение и това не подлежи на съмнение. — Тя продължи да говори, а Клемънтс през цялото време размахваше химикалката си във въздуха и като диригент подчертаваше всяка нейна дума. На устните му играеше слаба усмивка. — Но престъпното намерение е всичко, с което разполагате… разполагаме . И някои косвени улики, разбира се. Както и убедителна мотивация, която може да се използва от психиатър експерт в наша полза. Не отричам всичко това.

— Какви са тези глупости? — не изтрая Шосвиц.

Клемънтс, затворил очи, отговори вместо прокурорката.

— Такъв е законът. — Отвори очи, наведе се напред върху масата и остави химикалката. — Тя е права, разбира се. Това й е работата.

Шосвиц отново премести поглед към Смит, която каза:

— Ако искаме да изградим случай, който да ни гарантира доживотен затвор или смъртна присъда, трябва да го хванем в момента, в който подава на някого отровния продукт. Не казвам, че доказателствата, с които разполагаме до момента, не са добри, но не са достатъчно — съжалявам, че трябва да ви го кажа — за да го видите сред редиците на смъртните. Ако го хванете в този момент, ще можем да му дадем от десет до двадесет години. Ако случим със съдебните заседатели, присъдата може да бъде и два пъти по-голяма. Само че никак няма да е лесно да докажем връзката му с всички регистрирани досега убийства… далеч по-просто ще е да го заковем за опит за убийство — доставка на смъртоносни храни и вещества. В наркозаконите има известни ниши, които биха ни позволили да го затворим до живот, а ние всички искаме точно това, нали? — Тя тъжно погледна Болд. И тя, както и всички присъстващи в залата, не бе особено очарована от закона в този му вид.

Болд се обади:

— Значи трябва да го хванем на местопрестъплението.

Тя кимна.

Дафи погледна часовника и нетърпеливо напомни:

— Остават по-малко от четиридесет минути.

Униформеният полицай влетя през вратата, размахал лист хартия в ръката си.

— Установихме регистрационния номер — обяви той.

От запад подухваше лек ветрец, издуваше деветте бели платна и леко полюляваше лодките. Болд, облечен с мръсни работни дрехи, се подпираше на една лопата, а Ла Моя, сграбчил една кирка, усилено копаеше някаква дупка, която не водеше за никъде. Двамата работеха на асфалтовата пътека, излизаща от паркинга, която свързваше пристанището с паркираните коли. На ухото на Болд бе прикрепена малка слушалка с телесен цвят, а кабелът й се губеше надолу между яката и врага му. Под второто копче на работната му дреха бе закрепен скрит микрофон. Болд се заслуша в монолога на дежурния диспечер. Ако се престореше, че се чеше по гърдите, Болд можеше да натисне едно копче, което включваше микрофона му.

Двамата работници, които почистваха басейна, бяха членове на ударната група. Както и другите четирима — двама мъже и две жени, едната от които бе Дафи Матюс — които се занимаваха с довършителните подробности от подготовката за партито. Хората от предварително наетата за целта фирма бяха затворени в сградата на яхтклуба и не се показваха навън. Един от снайперистите на ФБР седеше край комина на клуба и се преструваше, че ремонтира нещо. До него имаше руло насмолен брезент, в което бе скрита полуавтоматична пушка с лазерен мерник. Този мъж бе в състояние да улучи неподвижна мишена от двеста и петдесет метра и притежаваше куп награди, които го доказваха. В момента обаче можеше да мисли единствено за изтръпналите си глезени.