Винс Флин - Всичко е лично

Двамата с Мери вече правеха планове за живота си заедно. Говореха за деца, за амбициите и страховете си, но нито за миг не допускаха, че единият от тях може да го няма. Ако смъртта на баща му почти не му се отрази, този път се случи точно обратното. Рап бе съсипан. Беше се върнал у дома за Коледа и се канеше да тръгва, за да вземе Мери от летището. Странно, но когато научи новината, той не се усъмни, не отказа да приеме истината, не поиска доказателства. Новината за атентата вървеше по всички канали и нямаше съмнение, че Мери е била на борда. Беше му се обадила от „Хийтроу“, преди да се качи.

През първата седмица Рап не беше на себе си. Отказваше да се вижда с когото и да било, дори с родителите й, и излезе от мазето чак в деня на погребението, избръснат и с костюм и вратовръзка. Майка му и брат му Стивън го придружиха до църквата, където седя през цялото време като вцепенен. По време на службата обаче се случи нещо забележително. Шокът, болката, мъчителното самосъжаление от това, че никога повече няма да я види, никога повече няма да я докосне, никога повече няма да усети аромата й и така нататък — списъкът продължаваше до безкрай — го заляха като мощна вълна, заплашваща да го удави.

Докато седеше на църковната скамейка, заобиколен от разплакани хора, от толкова много скръб, на Рап изведнъж му се прииска да се махне от всичко това. Той не желаеше да сподели мъката си с тези хора. Никой от тях не познаваше Мери, както я познаваше той. С нея бяха умрели и всичките му мечти. Животът му се бе преобърнал, беше разбит. Рап никога не беше изпитвал самосъжаление и сега от това му се повдигаше.

Той взе жалките си, егоцентрични чувства и ги запрати в най-затънтеното кътче на душата си. Като заместител остави единственото, което имаше на разположение — гнева. Този гняв бавно го обгърна като рицарска броня. За първи път, откакто научи новината за смъртта на Мери, Рап видя изход за себе си. Слаба светлина в дъното на тунела. Не знаеше какво е това, но знаеше, че трябва да върви натам. Това бе единственото, в което виждаше някаква надежда. Всички тези хора около него можеха да седят и да се самосъжаляват. Не и той. Той искаше да причини болка на някого. Искаше да накаже някого. Не знаеше как ще постигне целта си, но беше сигурен, че иска да убие хората, виновни за взривяването на самолета. Рап нямаше представа дали това е правилно или не, но не му дремеше. Знаеше само че гневът ще му помогне да преодолее болката.

Между Рап и Хърли бе възникнала силна взаимна омраза. Психиатърът му беше казал, че това няма значение, стига да са обединени от общата омраза срещу врага. От първата им среща бяха изминали шест странни месеца и сега, като се замислеше, Рап се чудеше как се е отървал без сериозни поражения. Младостта го зареждаше с кураж, но от сегашната му гледна точка всичко изглеждаше различно. Чувстваше се като въжеиграч, на когото са казали да не поглежда към земята. Правиш стъпка след стъпка по въжето и едва когато стигнеш до другия край, осъзнаваш какво си направил и започваш да си мислиш, че сигурно си луд, за да се захванеш изобщо с такова нещо.

Той не можеше да посочи в кой ден и час инструкторите решиха да прекратят физическите и психическите издевателства. На тяхно място дойде осемнайсетчасово ежедневие, подредено минута по минута, напомнящо по-скоро на учебен процес, отколкото на военно обучение. Пак имаше дълги кросове, лицеви опори и коремни преси, но целта вече бе да поддържат бойците в максимално добра форма, а не да ги принудят да се откажат. Най-тежък беше денят, след като счупи ръката на Виктор.

През първата седмица всяка сутрин ставаха в пет. Рап нямаше нужда от будилник. Скачаше от леглото още щом чуеше отварянето на вратата, но в деня след схватката с Виктор някой обърна леглото му и той се изтъркаля на прашния под. След тежкото приземяване се изправи замаян. Все още беше тъмно и той бе скован от съня, затова ударът му дойде изневиделица. Някой го фрасна в слънчевия сплит и той се преви на две; следващият удар уцели лявото му око. Рап се просна на земята, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух подобно на голям шаран, изваден от водата.

Лампите изведнъж светнаха и върху него се изсипа порой от псувни. Злобният дъртак стоеше надвесен над него със стиснати юмруци и самодоволно изражение на лицето. Ако Рап имаше оръжие в този момент, сигурно щеше да го застреля. Старикът заповяда на петимата младежи да излязат навън и през следващите четири часа ги подложи на невъобразими изпитания. Единият припадна от изтощение, а друг просто каза, че се отказва. Останаха само Рап и Фред. Тогава копелето насочи цялото си внимание върху Рап. До обяд остана само той. Това, което преля чашата, беше един нерегламентиран удар по тила.