Винс Флин - Всичко е лично

— Добре. — Погледна косо Саяд и добави: — Можеш да го разпиташ в моя лагер.

Саяд се изсмя:

— Абсурд.

— Защо?

— Защото аз казвам. Не съм длъжен да ти обяснявам.

— Това е безумие — оплака се Радих, като погледна останалите трима.

Преди някой от тях да коментира, Саяд заяви:

— Трябва да информирам Дамаск за създалото се положение и да продължа разговора си с американския агент. Искам пленника до десет часа довечера, за да разнищя по-скоро тази история. Затова те съветвам да побързаш. — Погледна към тавана. — Ние четиримата сме твърде апетитна мишена, а с този американец в мазето от тях можем да очакваме всичко. Може да имат и други шпиони в околността. — Тръгна към вратата и заключи: — Утре ще ви съобщя още информация.

От всички промени, които Рап трябваше да направи през шестте месеца на обучението си, най-трудно бе да свикне със самотата. С постепенното навлизане в новия занаят той все повече се изолираше от приятелите си. Голямата промяна не беше в това, че не ги виждаше достатъчно често. Основното бе духовното отчуждение. С всеки изминал ден те имаха все по-малко общо помежду си. Животът му ставаше все по-уединен.

Рап бе имал сравнително нормално детство. Беше израсъл в хубаво предградие на средната класа във Вашингтон и не вършеше големи пакости. В училище се справяше добре, макар че някои предмети, като френския, му бяха доста по-лесни от точните науки. Ставаше най-добър във всеки спорт, с който се захванеше, и това му осигуряваше уважението на другите деца. Имаше само един недостатък, и то доста сериозен.

Когато беше на тринайсет, баща му внезапно почина от инфаркт. Това бе тежък удар, но Рап не изпадна в отчаяние и не се затвори в себе си. Истината бе, че баща му не се занимаваше много с него. Беше влюбен в работата си, а през уикендите обикновено играеше голф. В никакъв случай не беше лош баща. Бе справедлив и искрен към двете си момчета и доколкото Рап можеше да определи, не изневеряваше на майка му и се отнасяше към нея с цялото уважение, което тя заслужаваше. Не беше нито добър, нито лош — просто баща.

Рап имаше няколко добри приятели в квартала и баща му се беше проявил като достатъчно предвидлив да си направи застраховка „Живот“, тъй че животът на семейството не се промени много. Единствените неловки моменти се получаваха на събиранията след състезание, когато само Мич идваше сам и неизменно го обземаха спомени за уикендите с баща му, но през останалото време основните му грижи бяха свързани с майка му и малкото му братче.

Най-голямата промяна настъпи в личните му контакти. Рап винаги беше търсил стабилност във връзките си. Приятелите му станаха по-важни от всякога. Не че преди това не бяха важни, просто не се беше замислял за това. Достатъчно бе да излезе на улицата, да се качи на колелото и на една-две пресечки от дома си можеше да поиграе баскетболен или бейзбол. Смъртта на баща му го накара да осъзнае, че времето не чака. Рано или късно всеки умира. Някои по-рано, други по-късно, но нямаше как да се избегне и тъй като не разчиташе много на прераждането, той си даде сметка, че човек трябва да се възползва максимално от живота. Това го подтикна да се фокусира с удивителна целенасоченост върху приятелствата и интимните връзки в младостта си.

Тогава се появи Мери. Срещнаха се, когато Рап беше на шестнайсет. Той играеше бейзбол, а тя тичаше на стадиона. Не можеше да каже дали се влюби в нея от пръв поглед, защото още не знаеше какво е любов, но чувството не приличаше на нищо друго, което бе изпитвал. Като че ли всички силни емоции, които познаваше, го заляха като мощна вълна и това го уплаши до смърт, защото за първи път в живота си усещаше, че губи контрол. За щастие тя бе човек, здраво стъпил на земята, и прояви достатъчно разум, за да не го измъчва прекалено много. Баща й бе капитан на военен кораб и голям любител на лакроса. Имаше три дъщери и затова с ентусиазъм посещаваше мачовете на Рап. Рап и Мери бяха гаджета в гимназията, после заедно отидоха в колежа в Сиракюз, където тя се състезаваше в отбора по лека атлетика и в крайна сметка бе приета във Висшето училище по обществени комуникации в Нюхаус. Искаше да стане спортен коментатор. Една студена декемврийска нощ през 1988 г., когато Мери се прибираше от обучение в чужбина, самолетът й бе взривен във въздуха над Шотландия. Загинаха всичките 259 пътници и хора от екипажа плюс още 11 души на земята. Терористичната атака, влязла в историята като „Трагедията от Локърби“, беше съкрушителен удар за Рап.