Винс Флин - Всичко е лично

Той не разбираше защо някои негови колеги толкова бързаха да се отърват от такава ценна придобивка. Глупаво беше да убиеш пленника веднага след като признае за лъжите си. На този етап разпитващият започваше да вижда едва върха на айсберга. Признанието за вина бе само това и нищо повече. Истински ценната информация се криеше заровена дълбоко в мозъка на пленника и трябваше бавно и внимателно да се измъкне на повърхността. А това искаше време.

Саяд избърса ръцете си в мокра от кръв кърпа и каза на пазачите:

— Почистете раните и превържете пръстите. Не искам да се инфектират.

Отново облече черната си риза и излезе от стаята за разпити. Когато се качи на горния етаж, във фоайето се мотаеха десетина души. Повечето бяха цивилни, имаше няколко с камуфлажни униформи, но всичките бяха въоръжени с автомати и пистолети. Саяд продължи по стълбите до втория етаж, където в коридора се тълпяха още въоръжени мъже.

Той се намръщи. Присъствието на толкова много хора можеше да привлече вниманието. Колегите му бяха прекалено ограничени. Все още си мислеха, че водят сухопътна война с враждебно настроени групировки. Колите бомби, снайперистите и нападенията на въоръжени отряди продължаваха да бъдат заплаха, но най-голямата опасност идеше от израелските и американските самолети. Всички тези мъже не бяха дошли пеша, което означаваше, че пред сградата има спрени прекалено много коли. Точно по тази причина Саяд пътуваше само с ограничен контингент от телохранители. Трима-четирима обикновено бяха достатъчни. Останалите му колеги бяха или прекалено страхливи, или прекалено горделиви, или прекалено глупави, за да разберат каква лудост е да пътуват с толкова големи конвои.

В коридора пред залата в задната част на сградата стояха осем телохранители. Саяд се приближи към един, чието лице му беше най-познато, и промърмори:

— Моля се в името на нашата кауза отвън да няма спрени повече от шест коли.

Телохранителят погледна към улицата и без да отговори, се отдалечи тичешком.

Саяд остана доволен, че поне един от тези малоумници знае как да изпълнява заповеди. Той отвори вратата на залата и завари четирима души вместо очакваните трима. Мустафа Бадредин, предводителят на „Ислямски джихад“, седеше на главното място на масата. Вдясно от него бе водачът на военизираното крило на организацията, Имад Мугния, а до него — полковник Амир Джалил от иранското разузнаване. Той бе иранската свръзка между „Ислямски джихад“ и „Хизбула“. Четвъртият присъстващ, Абу Радих, не беше желан тук, поне доколкото това засягаше Саяд. Той бе представител на „Фатах“, тази изключително ненадеждна шайка негодници, които претендираха, че изразяват волята на близо петстотинте хиляди палестинци, живеещи в Ливан. Според консервативното мнение на Саяд те бяха обикновени улични бандити, които постоянно търсеха въоръжени конфликти, за да се замесят. Ставаха само за две неща: за буфер срещу израелците на юг и за пушечно месо срещу християнските милиции на изток.

— Е? — попита полковник Джалил.

Саяд се престори, че не забелязва иранеца, и се обърна към Мустафа Бадредин:

— ЦРУ.

— Знаех си! — възкликна Радих.

Саяд погледна малоумника, който им бе навлякъл този проблем, и изсъска:

— Нищо не си знаел.

— Знаех — настоя Радих.

— Откъде си знаел? Какви доказателства имаше за принадлежността на този човек към ЦРУ?

— Имам информатори.

Саяд се изсмя. Това бяха празни приказки и всички в стаята го знаеха.

— Ами бизнесменът, когото отвлякохте миналата седмица? Той какво ви каза?

— Призна, че е американски агент.

Саяд се съмняваше в това, но глупакът току-що си беше вкарал автогол.

— В такъв случай трябва незабавно да ми го предадеш.

Радих осъзна грешката си.

— Абе… той призна още много неща — измънка той. — Хората ми още не са приключили с разпита.

Погледът на Саяд ясно подсказваше, че не вярва на нито една негова дума.

— След няколко дни ще докладвам подробности — увери го Радих.

Саяд го изгледа презрително и се обърна към останалите мъже:

— Пленникът долу е агент на ЦРУ, който е прекарал по-голямата част от изминалите четири години в Дамаск. Моето правителство ще иска да направи оценка на щетите, които е нанесъл. За да го направя, Радих ще трябва да ми предаде заложника си. Това е заповед, неподлежаща на обсъждане.

— Ама той е мой заложник — почти изкрещя Радих. — Това е моя операция.

— Операция, която никой не е одобрил.