Винс Флин - Всичко е лично

— Дай пример.

— Онзи вкиснат дъртак… оня, за когото ме предупреди агентката, дето ме вербува… Идвам тук и само след пет минути двамата се озоваваме в бараката. Той ми казва да се откажа, за да не си губим времето взаимно. Не съм съгласен и му предлагам да проверим дали ставам за тази работа. Той ясно определя правилата — че не можем да използваме удари в главата и слабините. Излизаме на тепиха и след двайсет секунди аз вече го държа на земята. Още две секунди, и щеше да изгуби съзнание. Тогава той ме стисна за топките и на практика почти ме направи евнух. Едно „извинявай“ не ми каза. Просто изчезна и оттогава не съм му видял очите. После пускате Виктор да си прави каквото иска, докато инструкторите издевателстват над останалите. Днес пак излизаме да се бием и инструкторите съвсем ясно забраняват ударите в главата и под кръста. А какво прави Виктор? Фред за малко да го надвие, а той прас — в лицето. Видях изражението ви, но другите двама дори не реагираха. Абсолютно лайняна история. Не разбирам как очаквате от нас да спазваме каквито и да било правила. Сега сте ме извикали тук… и макар че технически не съм направил нищо забранено, заплашвате, че ще ме изритате.

— Не съм те заплашвал.

— Казахте, че според сержант Смит трябва да ме изхвърлите. Това си е чиста заплаха.

Люис спря записа и погледна Хърли. Скръсти ръце и заяви:

— Това е един от най-трудните сеанси, които съм водил. И знаеш ли защо?

Хърли поклати глава.

— Защото бях съгласен с всичко, което той каза.

Стансфийлд застана на края на кея, погледна луната и отново премисли всички грешки, които бяха допуснали. Въпреки че не го показваше — никога не издаваше емоциите си — той беше бесен от случващото се тук. Беше дал прекалено голяма свобода на Хърли и макар че част от гнева му беше насочена срещу инструктора, повече бе ядосан на себе си. Как не беше забелязал признаците по-рано? Това място, тази операция — всичко бе негова отговорност. Кенеди се беше опитала да го предупреди по най-деликатния възможен начин, но всеки ден трябваше да мисли за стотици други проблеми на националната сигурност. Що се отнасяше до Хърли, там винаги нещо му се губеше. Особено в оперативната страна на нещата. Познаваше Стан по-отдавна от когото и да е друг в Управлението. Познаваше неговите способности и малкото му, но сериозни слабости.

С годините беше преживял няколко неприятни случая, когато Хърли го бе разочаровал, но дори великият Тед Уилямс грешеше от време на време. Познаваха се от Будапеща, от лятото на 1956-та, когато в тогавашния съветски сателит положението сериозно се беше нажежило. Стансфийлд, около трийсетте, вече стремглаво се издигаше в йерархията на новосъздаденото ЦРУ, а Хърли, на двайсет и няколко и току-що завършил обучението си, копнееше за бойни подвизи. В разгара на унгарското въстание Стансфийлд видя истинския талант на Хърли да върши поразии. Той бе способен, необуздан и много други неща: някои — добри, други — лоши. Едно обаче не можеше да се отрече. Хърли умееше да влезе под кожата на врага. Знаеше как да го предизвика, да го вбеси, да му пусне кръв и някак да се измъкне от всичко това само с няколко драскотини. В шпионския занаят човек лесно можеше да влезе във въртележката на рутината. Събуждаш се в апартамента си, отиваш на работа в посолството, излизаш да обядваш в близката закусвалня, връщаш се в посолството, може да те поканят на коктейл в някое друго чуждо представителство, вечерта се отбиваш да пийнеш в някой бар и накрая пак се прибираш в квартирата. Човек можеше да се движи свободно из някоя чужда столица без голям риск за работата или живота си. Не и Хърли. Когато пристигнеше на ново място, веднага отиваше в най-размирните квартали на града. Опознаваше проститутките, барманите и най-важно, черноборсаджиите, които ненавиждаха властимащите си покровители. Хърли постоянно съобщаваше сведения за нарастващото гражданско недоволство и се доказа като първокласен агент. Стана незаменим сътрудник на Стансфийлд.

Тази вечер обаче заместник-директорът на ЦРУ имаше резерви. Будапеща отдавна бе минало. С времето всеки губеше уменията си. Най-логичното решение беше да дадат на Хърли някой канцеларски пост, но това бе все едно да впрегнеш състезателен кон да оре. Това щеше да го убие. Стансфийлд погледна към къщата. Преди малко беше излязъл мълчаливо от съвещанието, за да се поразходи сам край езерото. Един кратък жест бе достатъчен, за да инструктира телохранителите си да го изчакат на върха на едно ниско възвишение. Хърли скоро щеше да го намери. Нямаше нужда да го вика.