Винс Флин - В случай на опасност

Ал-Хак се размърда на стола. Погледът му се стрелна от едната към другата страна, после — пак към Неш.

— Няма много време.

— В какъв смисъл?

— Третата група… — Той замълча.

— Какво третата група? — попита американецът, като едва успяваше да запази спокойствие.

— Не. — Терористът смачка цигарата си в пепелника. — Искам уверения.

Неш се опита бързо да измисли нещо.

— Ако ти дам да говориш по телефона с директора на ЦРУ, това достатъчно ли е?

Ал-Хак кимна:

— Ами парите?

— Можем да преведем парите на адвоката ти още тази сутрин.

Неш се вгледа внимателно в терориста. Личеше, че се колебае. Американецът загаси цигарата си.

— Обаче ще трябва да ми дадеш още подробности. Ще говориш с директора, но преди това трябва да ми кажеш нещо повече от това, че има трета група.

— Познавам водача им. Познавам няколко от членовете. Знам къде се обучават, кой американски град ще атакуват и кога ще го направят.

Ал-Хак скръсти ръце и самоуверено погледна американеца, който попита:

— Какъв град?

— Ще ти кажа, когато се споразумеем.

— Добре. — Неш се изправи. — Изчакай няколко минути да намеря директора.

Сърцето му биеше лудо. От това можеше да излезе нещо изключително важно, но трябваше да действа внимателно. Във Вашингтон се преплитаха твърде много интереси. Твърде много хора с голямо удоволствие биха опропастили всичко.

Три джипа се приближиха до „Хилтън“ и бавно спряха. Генерал Гарисън погледна през дебелото бронирано стъкло на колата си към двата джипа, които вече бяха там. Измърмори нещо под носа си, после предпазливо слезе и тръгна да заобикаля двете спрели превозни средства. Това бе едва петото му посещение в ареста през деветте месеца, откакто командваше базата. Беше убеден, че от това място не може да излезе нищо добро. Залавянето на двамата високопоставени терористи и последвалото посещение на тримата сенатори го доказваха.

Той не беше прекарал четири години в едно от най-елитните военни училища в света, за да стане директор на затвор. Освен като отличен шахматист колегите му го ценяха като гениален тактик. Точно затова беше тук — да изпраща и приема самолети и пратки, да ръководи летателни и наземни екипи, да командва военновъздушна база. Не да управлява затвор. Пленени вражески войници, терористи, шпиони… за Гарисън те бяха работа на сухопътните войски, а още по-добре — на ЦРУ. Най-добре да ги бяха изпратили някъде далеч в планините. Изобщо да не ги вижда. Изобщо да не мисли за тях.

Вече нямаше как. Сенаторите бяха променили всичко. Бяха направили официални изявления, бяха отправили скрити заплахи. Генералът бе оставил този долен подлизурко Лиланд да се занимава с тях. В базата му всичко беше вървяло по мед и масло, точно както той обичаше, но изведнъж това стечение на обстоятелствата страшно усложни живота му. Не съществуваше висш военен, на когото да му хареса, когато дори един — пък какво остава за трима? — гонещ кариера политик започне да се меси в командването му. В крайна сметка те не се интересуваха какво функционира добре. Търсеха само проблемите, търсеха скандал. Сега, колкото и да не му харесваше, кариерата му зависеше от човечното отношение към двама души — а точно тези двамата не будеха особено съчувствие у младите бойци, които ги охраняваха.

Гарисън огледа двата джипа, с които според слуховете бяха дошли служители от Отдела за специално разузнаване на ВВС. Не бяха много нещата в базата, които биха разтревожили генерала, но присъствието на хора от специалното разузнаване беше едно от тях. Откъдето и да го погледнеше, нищо хубаво не можеше да излезе от това неочаквано среднощно посещение. За капак тия типове бяха отишли направо в сградата, откъдето само чакаше да изскочи някой проблем.

Лиланд постави ръката си върху капака на един от джиповете и обяви:

— Още е топъл.

Генералът погледна вратата.

— Мисля, че са вътре от около час, господин генерал.

За момент Гарисън се замисли, че ако просто се върне в леглото, на сутринта посетителите щяха да са си тръгнали, а той можеше да се престори, че нищо не знае. Можеше дори да се обади в Пентагона да поразпита какво правят момчетата от специалното в неговата база. Колкото и да му се искаше обаче, рискът бе твърде голям. Не можеше да пренебрегва сенаторите. Онази жена, Барбара Лонсдейл, беше истински цербер. Хрумна му, че може би специалното разузнаване е дошло точно заради нея.

Той бавно се обърна към Лиланд: