Винс Флин - В случай на опасност

Буца заседна в гърлото му. Опита се да се сдържи, но чувствата бяха по-силни от него. От очите му потекоха сълзи. Той бавно се отпусна на пода под душа. Пое си въздух и захлипа неудържимо. Не, нищо не беше наред.

Лонсдейл стоеше на терасата на кабинета си в Капитолия. На север виждаше светлината на сигналните лампи от полицейските коли и линейките, идващи от другата страна на сградата „Дирксън“. Спасителните действия бяха приключили само преди няколко часа, около трийсет часа след атаките. В мазето бяха открили един оцелял — служител на ресторанта. Всички други бяха мъртви. Седем сенатори и още девет висши членове на политически екипи, включително началникът на нейния — Ралф Уосън. Седемдесет и трима бяха загиналите само в „Монокъл“. Равносметката от деня бе 185 мъртви и 211 ранени.

Лонсдейл дръпна от цигарата и се замисли колко бързо животът й се преобърна. Преди по-малко от трийсет и шест часа тя бе седяла в другия кабинет, твърде разстроена, за да отиде на среща с един репортер. Смъртта на Уосън я бе покрусила. Той беше най-старият й приятел и най-довереният й човек. Мисълта, че тя го бе помолила да отиде вместо нея, я караше да изпитва и чувство на вина. Как е могла да е толкова сляпа за опасността? Задаваше си този въпрос по сто пъти на ден.

В момента журналистите не я притесняваха, макар да знаеше, че съвсем скоро ще я подгонят. До края на мандата й оставаха пет години и тя не беше сигурна, че ще иска отново да се кандидатира. Знаеше обаче какво трябва да направи. Беше го осъзнала през тази безсънна нощ, докато се измъчваше със самообвинения. Думите изникваха в съзнанието й като големи заглавия във вестник: Наивна, Лицемерна, Глупава, Заблудена, Малоумна, Арогантна. Списъкът нямаше край. Толкова бе повярвала в собствената си правота, че беше станала жертва на една от най-старите заблуди във Вашингтон. Вместо да разгледа въпроса обстойно и сериозно, тя бе предпочела позицията, която ще й осигури по-голямо политическо влияние. После, подвеждайки сама себе си, беше приписала безчестни намерения на враговете си — Кенеди, Рап, Неш и много други. Беше се самозаблудила, че те са истинската заплаха.

Сега, докато ехото от експлозиите още отекваше по света, този театър на абсурда бе свършил. Трябваше да избира между две възможности и макар че Уосън вече го нямаше да я посъветва, тя знаеше какво би й казал. Лонсдейл погледна сградата на Върховния съд и изпита горчива мъка. От всички постройки на Капитолия съдът може би означаваше най-много за нея. Решението щеше да й причини известно неудобство.

— Сенатор Лонсдейл — извика една служителка от екипа й през вратата, — посетителите ви дойдоха.

Тя изгаси цигарата и се обърна. Махна на жената да ги покани.

— Можеш да си тръгваш вече, Стефани. Аз ще заключа.

Помощничката й си тръгна, а на терасата излязоха двамата мъже. Лонсдейл не очакваше срещата да мине леко, но трябваше да доведе нещата докрай.

Двамата сурови мъже се приближиха и спряха на няколко крачки от нея.

— Искали сте да ни видите, госпожо сенатор — каза Рап.

— Да — малко плахо отвърна тя. — Чух, че вече сте попаднали на следи.

Рап и Неш кимнаха, но никой от двамата не потвърди с думи.

— Узнах от президента, че според вас трима от терористите са все още на свобода.

— Да.

— Мислите ли, че ще ги хванете?

Рап сви рамене:

— Зависи, госпожо.

— От какво?

— От правилата за дейността ни — намеси се Неш, като посочи точно проблема.

Лонсдейл кимна и взе друга цигара.

— Не ми е лесно, господа, но трябва да го кажа. — Тя запали и дръпна. — Моля да ме извините. Съжалявам за начина, по който се държах. Съжалявам, че поставих под съмнение честността ви. Съжалявам, че моята намеса в разследването ви може да ви е попречила да предотвратите атаките.

Двамата мъже се спогледаха удивени. Мислеха, че Лонсдейл ги е привикала, за да обясни моментното си избухване миналия ден, при което бе ударила плесница на Абад. Рап кимна:

— Благодаря ви. Моите съболезнования за началника на екипа ви Ралф Уосън. Не го познавах, но изглеждаше добър човек.

— Най-добрият.

Лонсдейл скръсти ръцете си пред гърдите и се загледа замислено в далечината. След малко добави:

— Той имаше много високо мнение за вас двамата.

— За нас ли? — изненада се Неш.

— Да. Мислеше, че сте от правилната страна на барикадата.

— Не знаех, че има и грешна страна — леко саркастично отбеляза Майк.