Винс Флин - В случай на опасност

Изтича при бюрото на оперативния ръководител и попита:

— Дейв, какво става?

Полсън трескаво тракаше по клавишите на компютъра си. Четирите екрана се сляха в една картина. Докато посягаше към мишката, Полсън измърмори:

— Мисля, че се получи вторичен взрив.

— Къде?

— В „Монокъл“. Изчакай секунда, ще върна записа.

Прашният облак на екрана започна да се свива, сякаш бе всмукан от огромна прахосмукачка, докато накрая се събра в една синя кола в епицентъра. Записът отново тръгна напред на много ниска скорост, кадър по кадър.

Рап загледа спасителите и полицаите в непосредствена близост на експлозията. Имаше десетки хора. Освен това се знаеше, че при първите взривове са използвани метални сачми за увеличаване на пораженията. Всеки в радиус от неколкостотин метра можеше да бъде засегнат. Стоящите непосредствено зад загражденията щяха да паднат като осъдени на разстрел. В устата му загорча. Той бе виждал такива неща да се случват в Бейрут, Тел Авив, Багдад и Кандахар. От всички номера на терористите за него този беше най-подъл. Да заложиш бомба, умишлено предназначена за онези, които се притичват на помощ на пострадалите, доказваше стремежа на тези мръсници да убият колкото могат повече невинни хора.

— Какво стана? — попита Смит.

— Току-що избухна още една бомба — отговори Рап, като едва сдържаше гнева си.

— Къде?

Той им обясни. Сложи ръка върху рамото на Полсън и нареди:

— Веднага изтеглете всички от местата на другите два взрива! Вдигни тревога! Изпрати сапьори на двете места да проверят за допълнителни устройства! Действайте незабавно!

Рап загледа хаоса на мястото на експлозията. Беше предупреждавал, че терористите могат да направят такова нещо.

— Възможно ли е да има още взривове? — попита Смит.

— Не знам. Това е проблемът. — Мич погледна по посока на заседателната зала и добави: — Но мисля, че знам как мога да науча.

Смит и Сиреси се спогледаха и се разбраха без думи.

Сиреси погледна часовника си и каза:

— Ще слезем да изпием по едно кафе.

— Добра идея. — Смит подаде визитната си картичка на Рап и добави: — Тук е записан мобилният ми номер. Движението е ужасно. Обадете ми се, когато докарат арестантите.

Той кимна:

— Добре.

Карим седеше на задната седалка, точно зад Хаким. Приятелят му беше в твърде мрачно настроение след успехите през този ден. Карим бе свикнал той да е онзи, който постоянно мълчи и се мръщи, и сега, когато ролите се бяха разменили, се чувстваше неловко. Не му харесваше, когато иначе жизнерадостният му приятел се опитва да помрачи радостта му от победата. Карим искаше да разведри обстановката, но до целта оставаха само няколко минути. След нападението щяха да имат предостатъчно време, но нямаше да бъдат сами. Ахмед щеше да е с тях.

Ахмед беше единственият, когото Карим бе решил да остави жив. Вече бяха достатъчно близо, за да използват радиостанциите, и той натисна копчето за предаване.

— Томас, как е положението?

След кратко изпращяване от радиостанцията се чу:

— Добре е. Идват все повече хора.

Карим се намръщи и се замисли дали мерките за сигурност са затегнати. При нормални условия не би задал такъв въпрос по радиостанцията, но така или иначе американците трудно можеха да ги спрат.

— Засилиха ли охраната?

— Има малко повече патрули, но не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Хубаво. Ще се видим скоро.

Карим остави радиостанцията на седалката и погледна отражението на Хаким в огледалото.

— Готова ли е караваната?

— Да.

Той се замисли за плана. С малко късмет утре следобед щяха да са в Канада. В Ашбърн, на не повече от двайсет минути от сегашното им място, ги чакаше каравана, заредена с провизии.

— Докъде можем да стигнем, без да зареждаме?

— Айова — кратко отвърна Хаким.

На Карим му писна от мусенето на приятеля му.

— Какво ти става?

— Нищо.

— Не ме лъжи. Ти си ми като брат. Знам, че нещо те измъчва. Кажи ми. Искам да чуя.

— Променил си се — измърмори Хаким, като даде мигач и зави наляво по „Доли Медисън“.

— Всички се променяме с възрастта.

— Невинаги за добро.

— Намекът ти не ми харесва.

— Едно знам със сигурност. Не ми харесва как си промил мозъка на ония момчета.

— На никого не съм промивал мозъка. Тези мъже са велики воини и ще пожертват живота си в най-великата битка на нашето време — убедено заяви Карим. — Не ги упреквай.

— Не упреквам тях. Упреквам тебе. Ти си приел този култ към смъртта и безотговорно се разпореждаш с живота на другите. И за какво? За да задоволиш собственото си… — Хаким поклати глава и замълча.