Винс Флин - В случай на опасност

— Карим Нур-ад-Дин.

Мич извади ножа от колана си, отвори го и преряза пластмасовите белезници. След като прибра ножа, изправи Абад и го накара да се облегне на стола.

— Не мърдай. Ще стане за секунда.

Хвана го за дясната китка и я дръпна нагоре. Опря длан върху здравото рамо на Абад и рязко дръпна ръката му, при което тя отново се намести.

— Дръж го под око — заръча на Неш. Обърна се пак към Абад: — Ще му кажеш имената на другите. Аз се връщам след пет минути. Ако името, което ми каза, е измислено и не си изпял другите, ще поработим и върху другото рамо.

Рап излезе от стаята, затвори вратата и тичешком се спусна по спираловидното стълбище към оперативния център, за да посрещне посетителите от правосъдното министерство и ФБР.

Шестимата бойци стояха строени, с ръце зад гърба. Носеха черни униформи на полицейския специален отряд, кевларени каски и предпазни очила. Бронежилетките им бяха заредени с допълнителни пълнители, гранати и ленти с патрони. Отдолу всеки носеше мъченическата си жилетка — петнайсет килограма пластичен експлозив със стотици метални сачми. Истинско изпитание бе дори да стоиш с толкова екипировка, камо ли да маневрираш и да нападаш. Карим се канеше да произнесе последното си слово към тях, когато Хаким го потупа по рамото.

— Какво има?

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Хаким след кратко колебание.

— Какво да направя?

— Да ги изпратиш на смърт.

— Разбира се, че съм сигурен — отговори той.

— Не ти ли стигнаха успехите за един ден?

Карим се разсмя:

— Успехите никога не стигат. Колкото и силен удар да нанесеш на врага, пак е малко.

— Другата бомба трябва да избухне след няколко минути. Вече достатъчно постигна. — Хаким сниши глас. — Защо не ги оставиш да поживеят и да се бият друг ден?

Карим се вгледа в очите на приятеля си.

— Ти не разбираш…

— О, разбирам! — разпалено заговори той. — Най-важното си ти и славата. Искаш да се прочуеш.

— Нима? — Карим махна към хората си. — Добре, иди и ги попитай. Попитай ги дали искат да си тръгнат с теб сега.

Хаким отново огледа лицата на младежите. Съмняваше се, че някой ще пожелае да изостави другите.

— Съмняваш ли се? — Карим се обърна към хората си: — Хаким мисли, че някой от вас би предпочел да не загива днес. — Сред тях се чу мърморене. — Според мен неговата вяра не е толкова силна, колкото нашата. Има ли сред вас някой, който предпочита да пропусне мисията и да напусне страната с Хаким?

Всички извикаха в един глас:

— Не, командире!

— Някой от вас иска ли и аз да дойда с вас?

— Не, командире! — проехтя дружният им отговор дори по-силно от първия.

Карим погледна приятеля си и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Ето, видя ли?“ Отново се обърна към бойците:

— Всички знаете колко надежди възлагам на следващата част от операцията. Всеки може да убива беззащитни граждани. Мнозина по-неподготвени от нас са го правили, макар и може би не с тази прецизност. Втората част от плана обаче е друго нещо. Така ще ударим в сърцето на врага. Ще превърнем преследвачите в преследвани. Готови ли сте?

— Тъй вярно! — ентусиазирано изреваха те.

— Хубаво. За мен беше огромна чест да бъда ваш командир. Ще се погрижа целият ислямски свят да научи имената ви и да ви благодари всеки път, когато ги споменава.

Той огледа бойците си, като се стараеше да не мисли за смъртта на тези момчета. Предпочиташе да си представя как ще отидат в рая. Погледна часовника си и добави:

— Време е. Да тръгваме.

Шестимата тромаво отидоха при черния шевролет събърбан и се качиха.

Карим се приближи до черния линкълн и попита Хаким:

— Готов ли си?

— Да.

— Да се махаме тогава. — Карим се огледа за последен път и добави: — Добре се постарахме да заличим следите си. Американците може никога да не разберат, че сме идвали тук.

Хаким погледна приятеля си и с леко съжаление отбеляза:

— След днешния ден американците ще ни преследват до края на света.

— Нека опитат. Уреди ли заминаването?

Хаким кимна:

— За всичко съм се погрижил.

Рап ги видя от средата на спираловидното стълбище. Трудно беше да не ги забележи. Трябва да бяха петнайсетина и половината носеха дипломатически куфарчета. Приличаха на банда адвокати, изпратени да губят цял следобед времето на хората от конкурентна кантора. Арт Харис разговаряше с двама души отпред. От жестикулирането му личеше, че се опитва да спечели още малко време на Рап.