Винс Флин - В случай на опасност

— Какво става със заподозрените, които е заловил Мич?

— Всеки момент ги очакваме. Когато се чухме за последно, бяха в задръстване. Иска да разговаряш със сенатор Лонсдейл.

— Говорих с нея. Президентът изпрати кола с двама агенти да я вземат. Ще накарам някого да ти се обади, когато има нещо ново.

Майк се огледа предпазливо и видя, че единствено Полсън е достатъчно близо, за да го чуе. Отдалечи се малко от него и попита:

— Какво ще правим с арестантите на Мич?

— Нека той да реши.

— Айрини, една трета от хората в тази сграда са от ФБР. Говоря ти за истински вманиачени защитници на закона. Това не е Хиндукуш. Не можем да завлечем ония типове в някое тайно подземие. Федералните не си падат по грубости.

Кенеди въздъхна:

— Остави Мич да действа, както си знае. По-късно ще се оправяме.

Това не успокои Неш.

— Точно това е проблемът, шефке. Всички тия долни мекотели ще си затворят очите днес, когато им изнася, но след година, когато комисиите излязат с докладите и разследванията си, ще се престорят на потресени, че сме се отнесли толкова жестоко към арестуваните.

— Не знам какво да ти кажа, Майк. Може би си прав, но точно в момента най-важното е да получим информация и да хванем тия негодници.

— Защо ги води тук?

— Сега това не е важно. Духът е изпуснат от бутилката. ФБР напълни джамията с агенти. И дума не може да става да ги доведе в Ленгли. НАТЦ е съвместна институция. Вие, момчета, сте водещото звено за борба с тероризма, затова вие сте логичният избор.

— Защо просто не ги изгубим от поглед за два-три часа? Мич да си свърши работата на някое скришно място.

— Имай ми доверие… И аз си мислех за същото, но ако съм научила нещо през тези години, то е да го оставям да прави каквото сметне за правилно в такива ситуации. Той е предвидил всичко. Иска бърз разпит. Да ги затвори в различни стаи и да ги притисне веднага. Освен това има нужда от кодирана видеовръзка с Баграм. Мисли, че най-сигурният начин да убеди Ал-Хак да говори е, като накара Лонсдейл да му каже, че сделката им вече не е валидна. Или ще говори, или ще го дадем на генерал Достум.

— Лонсдейл обеща ли да съдейства? — удивено попита Неш.

— Мисля, че атаката отрезви доста хора.

— Дано.

— Трябва да тръгвам. Обади ми се след трийсет минути, ако има новини.

— Дадено.

Той затвори и погледна данните за пострадалите. Засега имаше 327 ранени и 31 потвърдени смъртни случая, и то без да се броят онези в „Монокъл“. Неш се замисли за Джонсън. Неговото име никога нямаше да влезе в списъка, макар че мястото му беше там. Обзе го чувство на вина, че не е вдигнал тревога по-рано. Тогава може би цялото нещастие можеше да се избегне.

Двама от бойците тръгнаха да се изтеглят с Оранжевата линия на метрото и се евакуираха от центъра пет минути след първия взрив. Другите двама трябваше да вземат Червената линия и да се прехвърлят на Оранжевата. Затова им беше нужно малко повече, за да се изтеглят, но до един всички излязоха на станция „Уест Фолс“ и се качиха на автобуси за следващата си цел. Пътуваха по двойки, както бяха обучени. Бяха свалили униформените ризи и шапки на „Федерал Експрес“ и ги бяха хвърлили в кофи за боклук. Не се безпокояха, че ще оставят ДНК-следи, просто искаха да се махнат от града. Под куриерските униформи носеха фланелки с дълги ръкави, за да стане по-лесно преобличането. Карим им беше повтарял безброй пъти за този момент. Бомбите щяха да създадат хаос в трафика и беше възможно заради страха от нови атаки метрото да бъде спряно, докато властите разберат какво става.

Четиримата отидоха с автобус до търговския център „Тайсънс Корнър“. Единият се преструваше, че слуша айпод, другите четяха вестници. Когато слязоха от автобуса, продължиха по двойки в посока, обратна на търговския център. Карим ги беше научил как да се държат непринудено. Да се смеят и да се усмихват, за да не привличат внимание. За разлика от първия склад този беше сравнително нов, в идеално състояние. Намираше се в добре уредена индустриална зона. Фарид имаше ключове и влезе от предния вход, където се намираха офисните помещения. Другите трима, с широки панталони и фланелки с дълъг ръкав, заобиколиха отзад, сякаш идваха да разтоварят камион.

По-малко от пет минути след идването им черният линкълн и събърбанът влязоха в празния двор на склада и вратата бе затворена. Карим беше направил толкова точен план, че очакваше този момент. Беше им казал, че срещата ще е радостна, но ще празнуват тихо. Той слезе, усмихна се широко и вдигна юмрук. Приближи се уверено до четиримата. Първо отиде при Хаким, размаха юмруци над главата си и го прегърна.