Винс Флин - В случай на опасност

Абад сведе очи и замърмори неразбираемо, като пристъпваше от крак на крак.

— Аз… ъммм…

— Ти го направи — изсъска Хаким, като погледна приятеля си.

Карим огледа улицата и си помисли, че може би твърде много предизвикват съдбата. Нямаше време да спорят.

Обърна се към Хаким:

— Изчакай ме в микробуса. — Погледна Абад: — Ела с мен.

Карим се върна в подземието на джамията. Погледна окървавения затворник на пода. Беше причинил жестоки болки на чернокожия, но имаше чувството, че не е достатъчно. Реши, че би било твърде бързо, ако просто го избави от мъките. В момент на неочаквано вдъхновение каза на Абад:

— Имаш ли видеокамера?

— Да, в офиса.

— Донеси я.

Абад излезе и след малко се върна с камерата.

— Пусни я и внимавай да не снимаш лицето ми. — Карим вдигна качулката на анорака и се обърна с гръб към Абад.

— Записва ли?

— Да.

— Снимай в близък план, след като свърша.

Той хвана Джонсън за косата и изви главата му назад. Вгледа се в изтерзаните му очи и каза:

— Ти си измамник и се поруга с исляма. За такива като теб има специално място в ада.

Допря ножа до гърлото на пленника, точно под адамовата му ябълка, и заби острието в меката плът. Раната порозовя, побеля, после стана тъмночервена и кръвта потече. Карим се изправи и загледа Джонсън, който започна да се дави в собствената си кръв. Близо трийсет секунди минаха, докато агентът най-сетне издъхна и се свлече безжизнен на пода.

Карим избърса ножа с остатъците от разкъсаната фланелка на чернокожия и се обърна към Абад:

— Увийте го в едно молитвено килимче, закарайте го някъде, където няма да ви видят, полейте го с бензин и го изгорете.

Неш се събуди от алармата на часовника в 6:30. Стана, без да мисли за миналата вечер или за каквото и да било друго. Знаеше, че ако не държи главата си наведена и не се съсредоточи, няма да успее да излезе от вратата. Късите панталони, чорапите, ризата и пуловерът бяха на стола в ъгъла на стаята, където ги беше оставил, преди да си легне. Вдигна ги и тихо слезе на долния етаж. В кухнята събу долнището на пижамата и си сложи екипа за тичане. Изпи чаша студена вода от чешмата, отиде при задния вход и отвори шкафа си. На горната полица имаше черен сейф с биометрична ключалка. Той постави десния си палец върху стъкленото прозорче и след секунда вратичката изпиука и се отвори. Имаше три пистолета с по два резервни пълнителя за всеки.

Неш взе един глок 23 от горната полица и издърпа затвора, за да се увери, че зарядната камера е празна. Дръпна рамата и зареди. Така в пълнителя оставаха още девет патрона. Той пъхна компактния 40-калибров пистолет в торбичката на кръста си заедно с ключовете и единия от мобилните си телефони, който не си направи труда да включи. Изключи алармата, докато отвори вратата, после пак я включи и излезе. Правеше всичко това машинално. „Добрите навици са ключът към успеха“ — обичаше да казва треньорът му по борба в училище. В Морската пехота пък му втълпяваха: „Дисциплината е това, което ни прави непобедими.“ Сега, на този още по-висш етап от битието си, Неш живееше с много по-простата максима: „Една грешка, и си мъртъв.“

Тичешком излезе на тротоара. На широката, оградена с дървета улица имаше спрени само две коли и те му бяха познати. Джипът „Ранглър“ беше на Гилсфордови, а хондата „Акорд“ — на Краусови. Той тръгна към парка „Закари Тейлър“. Дотам и обратно бяха пет километра и ако не ги вземеше за двайсет минути, вероятно целият ден щеше да му бъде черен. Допреди експлозията изминаваше разстоянието за по-малко от осемнайсет минути.

Неш тичаше по много причини, но най-важната бе, че физическото натоварване му помагаше да проясни мислите си. Беше взел най-трудните решение в живота си, докато тичаше. Бе разрешил най-трудните проблеми, пред които се беше изправял, и бе измислил как да се измъкне от не една безнадеждна ситуация. Тази сутрин не правеше изключение. Краката му започнаха по-леко да се отделят от паважа и той нагоди крачките си по пулсирането в слепоочията си. Най-много мислеше за Рори. Съжалението, че не е бил със семейството си, когато са имали нужда от него, го изгаряше като нажежен шрапнел. Някои неща трябваше да се променят. Не знаеше за какво, но беше сигурен, че Рори има нужда от него. Знаеше, че въпреки всичко, което й беше наговорил миналата вечер, жена му ще отиде в училището и ще се опита да заглади нещата.

— Това няма да стане — заяви задъхано Неш, докато бягаше.