Винс Флин - В името на честта

— Да, това е единственият ви шанс. Вижте… обадих се на един приятел в руското разузнаване и той ми разказа за вашите подвизи. Вие сте много интересен човек. Също и опасен, ако вярвам на източника си.

— Само ако ме ядосате.

— О, надявам се да не съм ви засегнал — с престорен страх отбеляза руснакът.

— Още не.

— Снощи не изглеждахте много доволен.

— Повече ме дразни бизнес партньорът ви.

— Той само се опитва да припечели някоя пара. Не мога да си представя да живея с мизерната ви държавна пенсия.

— С вашия ексцентричен начин на живот сигурно ще е трудно. Но не това е проблемът. Нарушил е правилата, въпреки че много добре ги знае.

— Ами аз? — предизвикателно попита Сидоров.

— Доколкото знам, не сте нарушили нито един закон.

— Ха — изсмя се руснакът, — още не ме познавате добре.

— Знам достатъчно. Аз също разпитах за вас.

— И какво?

Рап не коментира.

— Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

— С удоволствие. Как сте с времето тази вечер?

— Зает съм — отговори Рап, като погледна къщата. — Какво ще кажете за сега?

Сидоров се изсмя:

— Едва ставам, господин Рап. Още не съм се нагодил към часовата разлика и снощи стоях до късно.

— Няма проблем. Аз също не съм спал много. Освен това вие руснаците държите много на алкохол. — Рап потегли и зави пред входа на имението. — Слушайте, в момента съм пред къщата ви. Поканете ме на едно кафе. Тази сутрин имам да правя много неща.

Изгаси двигателя и слезе. Докато преброи до десет, Сидоров се показа от един прозорец на втория етаж. Беше по халат.

— Много сте бърз, господин Рап. Откъде да съм сигурен, че не сте дошли да ме убиете?

Рап го погледна и се замисли какво уверение да му даде.

— Първо… не обичам да сера в задния си двор.

— Тоест?

— Това е Вашингтон. Аз живея тук. Рискувам да ме хванат. Освен това нямаше да ви се обаждам. Щях направо да ви убия. Дори нямаше да разберете.

Сидоров се замисли.

— Сигурно сте прав — отбеляза след малко. — Ще кажа на хората си да ви пуснат. Изчакайте няколко минути да се облека.

Хаким седеше на мекото кожено кресло и бавно ядеше банан. Прокарваше хапките с лимонов сок, който Ахмед му беше направил. Високият мароканец беше излязъл навън да огледа за опасности — наказание, задето се грижеше за Хаким. Карим явно се тревожеше от тази проява на грижи от страна на младежа. Той винаги беше презирал слабите. Още от дете. Не търпеше оправдания или оплаквания.

Хаким го гледаше как крачи от единия до другия край на къщата. Личеше си, че Карим се дразни при вида на болния. Въпреки че той сам го беше пребил. Достатъчно самолюбив беше, за да оправдае постъпката си. За него Хаким си просеше боя, наказанието беше заслужено. Вероятно си мислеше, че ако приятелят му беше по-трениран, щеше да преживее по-леко ударите. Всичко това беше безумно, разбира се, но му даваше оправдание за стореното и повод да се отнася към Хаким с презрение.

Входната врата се отвори и Ахмед влезе. Подпря пушката си на стената и свали бинокъла от врата си. Лицето му беше зачервено.

— Чисто е — обяви. — Наоколо няма никого.

Карим се изпъчи.

— Чух кучета.

— Да. От другата къща долу. Има няколко.

— В двор ли са?

— Не.

— Какво ще правим, ако дойдат тук?

Ахмед погледна нервно Хаким, сякаш очакваше да му подскаже. След малко отговори:

— Ами… ще ги застреляме.

— Може би. — Карим бавно се обърна и погледна болния. — Това място не ми харесва.

— Защо? — попита Хаким.

Карим замълча за малко, сякаш нямаше намерение да отговори. Сетне каза:

— Има твърде много неизвестни.

— Например?

— Не знаем дали собствениците са чакали гости. Може да са очаквали доставка. Телефонът вече звъня два пъти. — Погледна снимките на камината. — Може би имат близки, които живеят наблизо.

Да, прав беше. Но всичко това можеше да се избегне. Хаким реши да рискува и да изтъкне очевидното:

— Може би ако не бързаше да убиваш всеки, на когото се натъкнем, щяхме да знаем отговорите на някои от тези въпроси.

Карим погледна Ахмед и поклати глава. Изражението му казваше: „Виждаш ли? Точно за това ти приказвах.“ Отново се обърна към Хаким:

— Какво ти става бе? Защо спориш за всичко, което кажа?

— Защо трябва да убиваш всеки, когото срещнем?

Карим погледна приятеля си с неприкрито презрение. Сякаш Хаким беше болно куче, което трябва да бъде убито. Ако не го направеше навреме, можеше да зарази и Ахмед. Трябваше да се махнат оттук. Жената все още беше в леглото. Карим мислеше да я премести, но възглавницата, чаршафите и дюшекът бяха наквасени с кръв. Старецът и кучето бяха в ъгъла на гаража под едно платнище. Можеше да убие и Хаким, както си седи на коженото кресло, и да го остави там. Можеше да го нагласи като самоубийство, за да заблуди полицията. Планът изглеждаше добре. Да изпочупи всичко, да застреля приятеля си в главата и да остави пистолета в ръката му. Карим вече обмисляше как да го направи, без Хаким да заподозре намеренията му, когато Ахмед посочи телевизора: