Винс Флин - В името на честта

— Шерифът се е обадил на САТО в Чикаго — обясни Харис.

САТО беше съкращение от Съвместен антитерористичен отряд, създаден след атаките на 11 септември за координиране на действията на многобройните полицейски агенции и подразделения из цялата страна.

— Продължавай.

— Плевнята не се е подпалила. Вътре са намерили припаси… достатъчно, за да преживееш трета световна война. Много храна, оръжие, муниции, пластичен експлозив с детонатори. Също две раници с карти, пари в брой, кредитни карти, фалшиви документи.

— Снимки? — попита Рап, знаейки, че имената на документите ще са фалшиви.

— Да.

— Твоите хора пуснаха ли ги в нашата база данни?

В Националния антитерористичен център имаше богат архив със снимки на доказани и предполагаеми терористи.

— В момента ги проверяват, но не изглежда обещаващо. Вече ги сравниха със снимките на всички обичайни заподозрени. Не сме ровили в целия архив, но едва ли ще излезе нещо. Освен ако не очакваш да са филипинци.

— Не…

Рап се замисли. В селските райони се случваха странни неща. Различни нелегални групировки разполагаха с невероятни количества оръжие. Можеше да не е свързано с неговото разследване, но за всеки случай той каза:

— Ще ми изпратиш ли снимките на миникомпютъра?

— Разбира се. Има и още нещо, което може да те заинтересува. Фермата е купена преди около шест месеца от фирма. Сделката е извършена чрез кантора в Ню Йорк.

— Сигурно не е нещо необичайно — измърмори Рап, който също го беше правил.

— Така е. Според шерифа никой не е виждал никого около къщата. Доста странно, ако е на някого от онези откачалки, дето се готвят за края на света. Те обикновено превръщат базите си в истински военни лагери. Постоянно гъмжи от хора.

— Да… Сигурно си прав.

— Просто реших да ти кажа. Не бих се изненадал, ако в понеделник гениите от министерството ни изпратят да разпитаме адвоката, извършил сделката. Ако не за друго, заради наркотиците.

Беше петък около обяд. Рап обмисли различните възможности.

— Шерифът случайно дал ли е на хората ти копие от нотариалния акт и другите документи?

— В обществения архив са. Накарал съм да ми извадят копия.

— Добре. Изпрати ми ги. И се обади на Маркъс. Вашите хора от Чикаго огледали ли са мястото?

— Преди около час са пристигнали. Отрядът за бързо реагиране е в готовност.

— Добре.

Рап зави по Шеридан Съркъл и продължи към Декатур Плейс. Мястото, където отиваше, беше на Ес Стрийт, но искаше първо да обиколи и да огледа за нещо интересно. Право напред видя онова, което търсеше.

— Арт, трябва да затварям. Благодаря за информацията и ми се обади веднага щом научиш нещо повече.

Рап затвори и веднага натисна копчето за бързо набиране на номера на Маркъс Дюмон. След няколко секунди компютърният гений вдигна телефона.

— Маркъс… до няколко минути ще получиш имейл от Арт. Това са копия на нотариален акт и документи за продажба на ферма в Айова. Купена е преди няколко месеца от името на някаква фирма. Сделката е сключена от адвокатска кантора в Ню Йорк. Можеш ли да проникнеш в компютрите им и да разбереш откъде са дошли парите?

— За купуването на имота ли?

— Да.

— Лесна работа. Дай ми един час.

— Благодаря. Обади ми се, щом разбереш нещо.

Рап намали и се взря в матовите прозорци на голямата къща. От другата страна на вратата стоеше мъж със сериозно лице, имаше и куче. В края на карето Рап зави наляво по Двайсет и втора улица и после пак по Ес Стрийт. След няколко метра спря и извади визитната картичка. Беше градски номер, затова той пропусна първите три цифри и набра останалите седем. Обади се женски глас:

— Личният телефон на господин Сидоров. Какво желаете?

— Пьотър може ли да се обади?

— А вашето име?

— Не е от значение. Кажете му, че се обажда приятелят му от снощи. — Рап погледна към наскоро купената за осем милиона къща във федералистки стил. — Повярвайте ми, ще иска да говори с мен.

Не се наложи да чака много. Познатият глас на Сидоров скоро се чу от друга страна:

— Господин Рап, радвам се, че се обаждате толкова скоро. Значи решихте да приемете офертата ми?

Рап потрепери — от отдела за контрашпионаж на ФБР имаха навика да подслушват телефоните на хора като него. Трябваше да води разговорите по възможно най-безопасния начин.

— Всъщност си мислех, че може вие да започнете да работите за нас.

Сидоров се изкиска:

— Нямате достатъчно пари, за да ме купите.

— Може би, но се надявах да го направите от любов към свободата и демокрацията.