Винс Флин - В името на честта

— Знаеш ги политиците — предупреди я. — Днес идеята им се вижда страхотна. Дикърсън я представи от името на президента, но нищо не е сигурно, докато не се случи.

— Няма нужда да ми казваш. Много пъти съм се надявала напразно.

Рап долови надежда в гласа й.

— Маги, има много неудачници като мен, които нямат семейство, за което да се грижат. Нека те да поемат дежурството. Майк е изпълнил своя дълг. Бъди до него, подкрепяй го, погрижи се да си почине и не му казвай нищо. Познаваш го… ако научи, ще развали всичко.

Рап бързо зави наляво, после — надясно. Влезе назад по една частна алея на Патфайндър Лейн и спря под голям бряст. Гъстата корона на дървото щеше да попречи на всяко наблюдение от въздуха. Навремето един негов съученик живееше тук и той знаеше, че алеята се използва само от няколко семейства. Улицата беше задънена в двата края, затова външните посетители в квартала не минаваха по нея. Рап погледна часовника и зачака да види дали някоя кола няма да изскочи зад ъгъла.

Замисли се за разговора си с Маги и дълго гледа мобилния си телефон. Замисли се дали ще успее да изпълни всичките си обещания и изпита лека вина. Реши, че ще успее. Трябваше да ги изпълни. Щеше да се обади на Дикърсън и да задвижи нещата. Това го накара да се почувства по-добре. Той набра номера на Стан Хърли на кодирания си миникомпютър. След три позвънявания чу хрипливия глас на стареца. Рап заговори, без да поздрави:

— Е… прав ли се оказа?

Имаше предвид предвиждането на Хърли, че Адамс е използвал Макс Джонсън за подслушването в кабинета на Люис.

— За това кого е използвал ли?

— Да.

— Прав бях. От около два месеца работи с него.

На Рап му беше интересно колко пари е получавал Джонсън, но това бяха прекалено големи подробности, за да ги обсъждат по телефона.

— Мотив?

— Още един от почитателите на Мич Рап.

Рап се огледа в двете посоки. Засега нямаше други коли.

— Как така?

— Не знам дали има нещо лично, но предполагам, че му е харесала идеята да прецака един истински боец.

Рап се замисли над това. Хърли обичаше да нарича хората от тайната служба „бойци“. Всички други бяха за него „меки пишки“ или „книжни плъхове“. Рап и неговите колеги бяха съвсем друга порода хора в Ленгли и не беше рядко явление някои от другите в сградата да ги мразят. Джонсън беше прекарал цялата си кариера в безопасната зона на ЦРУ. Няколко пъти може би бе ходил на мисии в чужбина, да разпитва персонала на някое посолство или местните агенти на Управлението, но никога не беше участвал в истинска операция. Цялата му професионална дейност бе свързана със запазване на тайните на Ленгли и разобличаване на онези, които не спазват правилата.

— Някаква представа какво е използвал за подслушването?

— Не е сигурен, но изглежда, че устройствата са извън помещението.

— Добре, ще се заема. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.

Рап прекъсна разговора и се замисли за задачата, която щеше да даде на Коулман. Макар да не беше от най-изтъкнатите служители на Управлението, Макс Джонсън не трябваше да се подценява. Тревожно беше, че Джонсън е бил толкова глупав да се замеси с човек като Адамс. Оценката на Хърли за ситуацията беше абсолютно точна, но тук не ставаше дума за импулсивни действия. Джонсън работеше в тази сфера повече от трийсет години. Би трябвало да има повече здрав разум и да не се забърква в такива неща.

Рап отново огледа улицата. Все още нямаше подозрителни коли, затова отново потегли към Луисвил Парк. Голяма част от детството си беше прекарал там. С приятелчетата си от квартала бяха играли в парка всеки възможен спорт, а ако не там, ходеха в басейна и тенисклуба при Грейт Фолс. Рап с усмивка си спомни как заради брат му едно лято ги изгониха от басейна. В този момент Коулман пристигна на паркинга с големия си черен джип. Двамата мълчаливо слязоха от колите си и нагазиха изкуствената трева на игрището за лакрос.

Беше типична априлска сутрин. Температурата беше към двайсет и пет градуса и небето бе облачно, но нямаше опасност да завали. Рап беше сложил удобни дънки и фланелка с дълъг ръкав за полета. Коулман носеше широк панталон, риза и синьо сако. Двамата застанаха един срещу друг, без да се поглеждат в очите. Повече се интересуваха от околността, отколкото един от друг.

Коулман погледна към игрището. Четири момчета играеха баскетбол. Изглеждаха още ученици, твърде малки, за да работят за ФБР или друга организация. Той прокара пръсти през русата си коса и попита: