Винс Флин - В името на честта

Друг въпрос обаче беше още по-смущаващ. Нима Карим се беше превърнал в чудовище? Хаким си спомни бащата и момчето, които бяха дошли в къщата да искат разрешение да половуват покрай реката. Той беше овладял ситуацията. Двамата не бяха нито федерални агенти, нито местни полицаи. Бяха просто баща и син, каквито можеш да срещнеш навсякъде по света, и ако Карим бе усмирил самолюбието и гнева си, всичко щеше да бъде наред.

Ужасяващото чувство от момента, в който беше чул отварянето на вратата зад гърба си, отново го обхвана. Цялата сцена се разигра пред очите му като на лента, но по някаква причина звукът беше изключен. Виждаше само като на забавен кадър как куршумите се забиват в плътта и телата падат на земята. Болката върху лицето на бащата. Страхът върху това на сина. И за какво? Какво бяха спечелили? Какво бе постигнал Карим с безумното си, закостеняло мислене? Сега отново трябваше да бягат — чужденци в страна, където всички ги търсеха.

Хаким многократно бе изчислявал шансовете им да избягат и нищо не изглеждаше по-надеждно от къщата в Айова. Това беше последното място, където щяха да ги търсят. Дори беше предупредил Карим да не се притеснява, ако някой случайно се появи. Двамата с Ахмед просто трябваше да се скрият. Хаким беше измислил идеално обяснение за присъствието си. Можеше да заблуди всеки, вероятно дори органите на реда. Бяха го обсъждали и репетирали сто пъти.

Тъкмо се питаше как може приятелят му да е толкова безразсъден, когато завеската с цветен десен, разделяща спалното отделение от останалата част на караваната, се дръпна леко. Две големи, почти детски очи се втренчиха в него. Беше Ахмед. Мароканецът дръпна още малко завесата и влезе. Носеше влажна кърпа и бутилка вода. Постави кърпата върху челото на Хаким и вдигна бутилката.

— Жаден ли си?

Хаким понечи да поклати глава, но болката беше страшна. Присви очи и се опита да каже нещо, но от това също го заболя. Опипа вътрешността на устата си с език и установи, че поне два от зъбите му липсват.

Ахмед се наведе и прошепна:

— Съжалявам.

Явно говореше тихо, за да не чуе Карим. Хаким видя страх в очите му, страх на човек, който върши нещо непозволено. С подпухнали устни, покрити със засъхнала кръв, и може би счупена челюст, той промълви:

— Къде сме?

— Не знам. Мисля, че още в Айова.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Не знам. Доста. Боях се да не си мъртъв.

— Колко е часът сега?

Ахмед вдигна черния си електронен часовник. Беше 12:56.

Хаким се опита да пресметне времето и изчисли, че е бил в безсъзнание около пет часа.

— От колко време пътуваме?

Мароканецът сви рамене.

Хаким изведнъж надуши позната, но много силна миризма, идваща от Ахмед.

— Миришеш на дим.

Младежът плахо погледна зад себе си, преди да отговори:

— Карим ме накара да прибера труповете в къщата. В мазето. После я подпали.

— Защо? — удивено попита Хаким.

— Ами да унищожи уликите.

— И да привлече полицията? Какво направихте с припасите в плевнята?

Ахмед сви рамене. Карим го извика отпред, явно той караше.

— Ще дойда да те видя по-късно — измънка младежът.

— Какво стана с тяхната кола?

Ахмед го погледна неразбиращо.

— Колата на ловците.

Мароканецът сви рамене.

— Не знам.

След това излезе.

Хаким бавно се завъртя наляво. Затвори очи и се опита да се отпусне. Питаше се колко време ще й трябва на полицията, докато се досети кой е бил в къщата. Предполагаше, че скоро ще ги заловят, но това не го тревожеше.

Рап се събути от приземяването след около час сън, както обикновено се случваше. При излитане му се доспиваше, а при кацане се събуждаше. Не знаеше точно защо, но предполагаше, че е заради прилепянето към облегалката, когато самолетът се издига. За приземяването беше малко по-логично. Когато пилотът намалеше газта и започнеше снишаването, сякаш стюардесата с нежна ръка погалваше рамото му.

На този полет нямаше стюардеси. Само двама посивели пилоти в кабината и Рап в кокпита. И тримата не бяха от разговорливите. Останалите петнайсет места бяха празни. Рап беше прелетял хиляди километри в услуга на родината и в началото на кариерата му пътуванията не бяха никак приятни. „Гълфстрийм 550“ беше хубава машина, доста по-комфортна от шумния C-130, с който летеше навремето. Старият транспортен модел бе на въоръжение от петнайсет години и макар и здрав и надежден, не беше проектиран с цел удобство на пътниците. Никакво заглушаване на шума, минимална изолация, странично разположени неудобни седалки, тоалетна, състояща се от завеска на връвчица и фуния, плюс четири от най-шумните турбодвигатели, известни на човечеството. Рап беше летял по целия свят с тези бръмчилници и резултатът винаги беше един и същи. Машината толкова се тресеше, че ти разтракваше костите. Цяло чудо беше, че войниците, които летяха с тях, успяваха да стрелят точно.