Винс Флин - В името на честта

Той издърпа един дървен панел и си сложи слушалките на бордовия сателитен телефон. Набра директния номер на Кенеди, като обмисляше как да я убеди, че планът му е добър. След шест позвънявания обаждането бе пренасочено към секретарката й.

— Кабинетът на директор Кенеди — обяви женски глас, нито любезен, нито груб, просто делови.

— Кирстън, Мич се обажда. Айрини там ли е?

— Говори по телефона.

— Можеш ли да я извикаш?

— Чакай да видя.

Чу се изщракване. След малко Кенеди се обади.

— Мислех си за срещата от тази сутрин — започна Рап.

— Да?

— Приемам идеята.

— Сигурен ли си, че си готов да се понесеш с вълната на славата?

— Не… — измърмори Рап, като се постара да прикрие раздразнението си. — Имам предвид Майк.

— Знам. Пошегувах се.

— Можеш ли да го уредиш?

— Интересуваш ли се от мнението на началника си, или вече ти командваш?

Рап изръмжа:

— Защо правиш така?

— Как?

— Защо ме дразниш? Тази сутрин сама каза, че идеята ти харесва.

— Защото мислех, че и ти ще участваш. Цял ден си те представям седнал на диванчето при Опра, да разказваш какъв крем за ръце използваш.

Рап вдигна слушалките от главата си и за момент изглеждаше, сякаш му иде да ги счупи на две.

— Свърши ли с глупостите?

— Да, но дължа да ти обърна внимание, че така не даваш на Майк никаква възможност да се откаже. А сам заплашваше мен и всички останали с жестоко отмъщение, ако признаем заслугите ти, които са още по-впечатляващи от тези на Майк.

— Достатъчно сме говорили на тази тема… Трябва ли пак да започваме?

— Не, не трябва — с леко игрив тон отговори Кенеди. — Просто искам да признаеш, че не си съвсем справедлив.

— Добре… признавам. Животът е несправедлив. Майк има жена и четири деца, които се нуждаят от него. Моята жена и нероденото ми дете са мъртви заради начина, по който си изкарвам хляба. Може би не искам същото да се случи и с него. Може би не искам един ден да почукам на вратата на Маги и да й съобщя, че съпругът й, бащата на децата й, е загинал. Ние не сме нормални хора. Ние сме повредена стока. Майк все още води някакво подобие на нормален живот и затова той трябва да бъде представен като герой. Не аз.

Последва кратко мълчание. Рап рядко говореше за покойната си жена и сега Кенеди се изненада.

— Мисля, че разбирам — каза тя след малко.

Рап се почувства виновен заради резкия си тон.

— Извинявай, шефке.

— За какво?

— Че бях толкова груб. Знаеш, че не съм много тактичен. Само… тревожа се за Майк. Наблюдавал съм същото и при други. Този двойствен живот просто го съсипва.

— Едва ли му е било лесно да види как секретарката и още десетина негови колеги загиват.

— Не, не му беше никак лесно. — Рап се замисли за нестабилното състояние на приятеля си. — Моля те, направи ми тази услуга. И побързай, преди да е сторил някоя глупост.

— Каква глупост имаш предвид? — застана нащрек Кенеди.

— Нищо конкретно — излъга Рап. — Просто имам предчувствие. Кажи на Дикърсън какво да прави. Ако можеш, уреди го за утре.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Майк. Знаеш, че никога няма да се съгласи.

— Не се притеснявай за него. Просто ми кажи в колко часа трябва да се яви в Белия дом и ще го доведа. Само се погрижи някой да не ни изпее.

Колесникът се спусна с бръмчене и самолетът се наклони наляво. От прозореца Рап мерна западния бряг на остров Санта Мария и голямата трикилометрова писта, построена с пари на американските данъкоплатци. През Втората световна война тук е гъмжало от военни самолети, но сега островът беше обикновена туристическа дестинация и удобно място за среща на трима шпиони, които не искат да се набиват на очи.

Самолетът кацна толкова меко, че Рап не разбра, че са се приземили, докато пилотът не натисна спирачките, но при трикилометрова писта няма нужда от рязко спиране. През прозореца видя още два частни самолета, спрени до станцията за презареждане. Това беше другото, с което беше известен островът — горивото. На около хиляда и шестстотин километра от Европа, голямата писта беше удобно място за презареждане и поправка при презокеанските полети.

Другото удобство на острова беше това, че имаше само пет хиляди жители, които изобщо не се интересуваха от постоянно кацащите и излитащи самолети. Въпреки това Рап взе черни очила и вестник, докато се готвеше да слиза. След като самолетът съвсем спря, той разкопча колана си и спусна стълбичката. Бързо слезе и тръгна към спрения наблизо „Бомбардир Глоубал Експрес“, като се преструваше на вглъбен в съдържанието на вестника. Спря до стълбичката на другия самолет и бързо се огледа. Нямаше жива душа. Рап се качи, като вземаше по две стъпала наведнъж. След като влезе, погледна наляво. Вратата на пилотската кабина беше затворена. Рап натисна едно копче до нея и стълбичката започна да се вдига. Тръгна към задницата. Щорите на всички прозорци бяха спуснати, а при масичката най-отзад един до друг седяха двама познати.