Винс Флин - В името на честта

— ПВК? — попита Коулман.

ПВК беше военно съкращение, означаващо „правила за влизане в контакт“. Рап се замисли. Не познаваше достатъчно добре Джонсън, за да предвиди как ще реагира. Коулман трябваше да разчита на собствената си интуиция.

— Направи каквото трябва. Само разбери каква информация е изтекла. Ако има записи, искам да ми ги донесеш.

— Ако се наложи да действам по-грубо?

Рап сви рамене.

— Трябва да се върна тази нощ. Ако може да изчака дотогава, добре, но ще трябва да действаш според ситуацията.

— Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа. Наблизо е. Ще ти изпратя имейл да ти съобщя кога се прибирам. — Рап тръгна към колата и Коулман го последва. — Дръж ме в течение, но гледай да не споменаваш нищо конкретно. Приеми, че следят всичко, което пишеш или казваш.

— Ясно. Нещо друго?

— Да… внимавай. Имам лошо предчувствие за този Джонсън.

Когато най-после дойде на себе си, Хаким не направи опит да отвори очи. Главата го болеше адски. Тялото го болеше адски. Всичко го болеше. Постепенно започна да чувства крайниците си. Имаше синини, драскотини, може би някоя счупена кост. Остана със затворени очи не защото не искаше да види къде се намира, а защото го болеше твърде много, за да ги отвори. Инстинктивно започна да проверява дали всичко си е на мястото. Размърда пръстите на краката си и със задоволство установи, че се движат. Вдигна левия си крак — изглеждаше добре. Когато се опита да свие десния, остра болка прониза коляното му. Не можа да определи колко е пострадал, но със сигурност нямаше нищо счупено. Гърдите го боляха, но това беше нищо в сравнение с болката, която изведнъж усети в лицето и ръцете си.

Опита се да отвори очи, но не успя. Клепачите му сякаш бяха залепени. Отново опита и с голямо усилие успя да отвори едното си око на един милиметър. Светлината беше слаба, естествена. Някъде в далечината се чуваше познато бучене. Обонянието му бавно се възстанови и той надуши дим.

Успя да отвори още малко лявото си око и след като известно време гледа някакви странни дървесни шарки, осъзна, че се намира в задницата на караваната. Опита се да се извърти настрана, но не му се удаде. Изпъшка леко. Чувстваше се като наръган с нож. Бавно започна да си спомня. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но последното, което си спомняше, беше как Карим се нахвърли върху него с юмруци, крещейки от ярост.

Като си спомни ударите, изведнъж му хрумна защо не може да отвори очите си. Плахо вдигна ръка и докосна лицето си. Ето нещо, за което човек никога не се замисля. Какво е лицето ти на опипване. Обикновено не ни се налага да го правим. Човек толкова често докосва лицето си, по всякакви поводи, че с годините всеки квадратен сантиметър от него се запечатва в съзнанието му. Познава всяка пъпчица или бръчка. Хаким внимателно опипа областта около лявото си око. Имаше чувството, че пипа нещо непознато. Нещо като презрял домат, надуто и гладко. Плъзна пръстите си по-надолу. Устните му бяха още по-зле, а дясното око — два пъти по-подуто от лявото.

Болката се включи като задействана от невидим прекъсвач. Едновременно навсякъде. Сякаш мозъкът не можеше да се справи със сигналите от всяка част на тялото му. Хаким се чувстваше така, сякаш хиляда отровни мравки едновременно го хапеха по цялото лице. Започна да стене, но след няколко секунди си наложи да спре. Мисълта за Карим го преследваше като ужасен кошмар. Не искаше да стимулира повече арогантността на този мръсник.

Как беше възможно приятел да ти причини такова нещо? Хаким не спираше да си задава този въпрос. Отговорът беше толкова очевиден, че повече не можеше да го пренебрегва. Истината зазвуча в ушите му като гласа на стар, мъдър родител, който отдавна го е предупреждавал, но той е бил твърде твърдоглав или глупав, за да се вслуша в съвета му. Хаким отново опипа подпухналото си лице. Нима беше истина? Нима е бил сляп толкова години? Или изведнъж се беше превърнал в мъченик — последната жертва на своя обладан от злото приятел?

Хаким знаеше, че не е в най-доброто състояние на духа, за да разсъждава върху този въпрос, но вече не можеше да си затваря очите пред действителността. Той ли се беше променил или Карим? Или пък и двамата? А може би просто се бяха раздалечили в две противоположни посоки от радикалните си разбирания за света — онези, които им бяха втълпявали фанатичните духовници? Хаким се замисли за младежкия си плам и осъзна колко е бил глупав. Бяха се превърнали в пионки с промити мозъци.