Винс Флин - В името на честта

— Не ми казвай, че вече имаме проблем.

Рап наблюдаваше паркинга.

— Не с онова, за което си мислиш — отвърна той, имайки предвид операцията в Ню Йорк. — Или поне не в това отношение, в което очакваш. Всъщност — добави, като погледна Коулман — тази сутрин чух нещо интересно.

— Какво?

— Чарли О’Браян ми каза, че този мошеник Глен Адамс бил заминал за Каракас, без да уведоми никого в Ленгли, че напуска страната.

— Стига бе. Мислех, че там си имате правила.

— Определено. В такива случаи си длъжен да уведомиш висшето командване и прекия си началник.

— А той не е казал на никого?

— Не. Сериозно е загазил.

— Имат ли връзка с него? — попита Коулман, чудейки се дали техният човек е успял да изчезне. Бяха се разбрали да не прави никакви опити да се свърже с тях, освен ако не изникне нещо спешно.

— Имаш предвид от Ленгли?

— Да.

— Не. Засега не.

— ФБР знае ли?

Рап поклати глава:

— Айрини иска да си остане между нас… поне в близките шест часа. Ще изпратим хора да търсят по хотелите и ще се свържем с колегите от венецуелското разузнаване. Ако не разберем бързо какво става, ще трябва да информираме ФБР и Държавния департамент.

Коулман кимна:

— Мислиш ли, че е решил да ни предаде?

— Кой знае? Мене ако питаш, стига да не разгласява тайните ни, може да се обеси, ако иска. — Рап погледна към момчетата на баскетболното игрище и най-накрая се обърна към Коулман. — Името Макс Джонсън говори ли ти нещо?

Коулман затвори сините си очи, сякаш се опитваше да си спомни къде е чувал това име.

— Да. Той е един от вашите, нали? Или по-скоро беше.

Рап се намръщи:

— Никога не е бил един от нашите. Все едно да кажеш, че хората от вътрешния отдел са ни приятели.

Коулман замълча за момент.

— Добре, разбрах. Все пак е работил в Ленгли, нали?

— Да. Доста години.

— Знае ли ви всички кирливи ризи?

Рап сви рамене:

— Трудно е да се каже за човек като него. Не е от най-приказливите, но пък по принцип с момчетата от службата за сигурност никой не иска да си говори.

— Карал ли си се с него?

— Доколкото си спомням, не. — Рап замълча за момент, после добави: — Но с годините съм си спечелил толкова много врагове, че вече не им знам бройката.

— Айрини?

Рап се замисли за началничката си. Съмняваше се да е имала препирни с хората от собствената си служба за охрана, но Джонсън все пак на два пъти беше пропускал повишение.

— Пряко не са имали спречквания, но нали знаеш как е в тези среди. Рядко се случва някой, който се е разминал с повишение, да не остане с лоши чувства.

— Какво точно е направил? — поинтересува се Коулман.

— Сега има консултантска фирма.

— Знам. Името му ми е познато оттам. Говори се, че бил много навътре с новите техники. Спец е по специалните разузнавателни средства.

Рап кимна. Войната срещу терора беше дала тласък на частните охранителни и консултантски фирми. Сега на мода бяха самоделните охранителни системи.

— Значи ще трябва да се обадиш на Маркъс — отбеляза Рап, имайки предвид компютърния специалист, с когото работеха.

— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?

— Имаш ли лист и химикалка?

Коулман бръкна в джоба на сакото си и извади и двете.

Рап отвори малкия бележник и натисна копчето на химикалката. Поколеба се за момент, но реши все пак да даде информацията, макар и кодирано. Написа няколко изречения, като внимаваше да не натиска върху листа. После върна бележника на Коулман, който погледна написаното:

„Снощи… каза откъде има информация… наел Джонсън да подслушва кабинета на доктора… знаем поне за един, който се е разприказвал… предполагаме, че има още… разбери как го е правил и ми докладвай.“

— Мамка му — възкликна Коулман, като си даде сметка колко хора ходеха при доктор Люис. — Голяма каша. Такава информация ще се продава като топъл хляб.

Рап пак взе бележника и откъсна горните пет листа. Извади запалка от джоба си и ги запали. Извъртя ги така, че пламъците да ги обхванат, почти достигайки до пръстите му. Когато останаха само ъгълчетата, разтръска хартията, докато изгасна.

— Внимавай с този тип. Не се издавай. Не искаме да се уплаши и да избяга със стоката.

Коулман се замисли за Адамс. Новината, че е заминал за Венецуела, щеше да се разпространи сред шпионските среди като огън в суха трева.

— Рано или късно ще научи.

— Със сигурност — съгласи се Рап.

— И без съмнение ще се постресне.

— Затова искам веднага да се заемеш.