Винс Флин - В името на честта

— Няколко счупени ребра, но главно натъртвания.

— С нещо да ви помогна? На острова ли сте? Мога да ви настаня у нас.

— Да, тук съм. Току-що пристигнах. Мислех да дойда вчера, но не съм в добра форма за пътуване.

— Как мога да ви помогна?

— Ами… трябва да взема нещо от сейфа си. Заминавам утре, а си спомних, че когато наемах сейфа, ми казахте, че за специални клиенти може да се уреди достъп и през празничните дни.

— Разбира се! Вие сте един от най-добрите ми клиенти. Кога искате да отворите сейфа?

— След един час може ли?

— Естествено! Надявам се да ми позволите да ви почерпя нещо. И задължително трябва да отидем заедно на риболов… Обещахте ми.

— Ще отидем — засмя се Хаким. — Непременно. Добре, след час ще се видим.

Затвори. Беше спокоен, че прикритието му още действа. Взе дистанционното и пусна телевизора. Прехвърли няколко канала, докато намери Си Ен Ен и тогава се вцепени. На екрана се появиха две паспортни снимки, които той много добре познаваше. Беше накарал Карим да ги направи, докато обучаваше хората си в района на Сиудад дел Есте. Хаким ги получи по електронната поща и ги използва, за да направи два фалшиви паспорта — един за Карим и един за Ахмед. Беше ги оставил в една раница в плевнята на фермата в Айова. Същата плевня, за която Карим беше толкова сигурен, че е изгоряла до основи.

Минаха през Сентървил по шосе 66 малко преди пладне. Планът беше да стигнат до предградието в 8:00 часа, но нещо се объркаха в Тенеси. Най-бързият път за Вашингтон щеше да ги върне до Сейнт Луис, а Карим не искаше да се връща там, откъдето бяха дошли, затова завиха на юг и избраха по-сложен маршрут. Така си повтаряше Карим, защото иначе трябваше да признае, че е сбъркал пътя, а това просто нямаше как да се случи. Когато стана грешката, караше той, а Ахмед спеше отзад.

Карим беше уморен и раздразнителен, но когато видя Вашингтон на хоризонта и почувства вкуса на отмъщението, настроението му се подобри. Той беше човек на действието. Не беше в негов стил да се крие в някаква си ферма, макар още да страдаше от предателството на приятеля си. Беше сигурен, че той е истинският виновник за отклоняването от правилния път. Карим бе обхванат от самосъжаление. Заради Ахмед се опитваше да се държи така, сякаш нищо от случилото се не го притеснява, но в действителност беше вбесен — повече, отколкото можеше да си представи. Предателството, думите, делата на онзи егоист. Беше дал на Хаким толкова много, а как му се отплащаше той? Как не го беше прозрял по-рано?

Гениалният му план, подвизите му, героизмът му — всичко това бе заплашено от провал заради човека, когото смяташе за свой приятел. Като се замислеше сега, осъзнаваше, че всичко е било ясно от самото начало. Хаким никога не е бил истински мюсюлманин. Той още от малък поставяше под съмнение думите на учителите и имамите им. Беше покварен от толкова дългото си пребиваване на Запад. А и тази вманиаченост по американската литература и спортния риболов… Всичко това трябваше да послужи като предупреждение за Карим, но той си мислеше, че приятелят му го прави само за показност, за да може да се внедри по-добре и да подготви почвата за елитния отряд. Идеята да избягат във фермата в Айова и там да чакат отминаването на бурята беше на Хаким. Той го бе кръстил Лъва на „Ал Кайда“. Той бе посял в главата му семенцето на съмнението срещу водачите на „Ал Кайда“. Хаким му беше пошепнал да не им се доверява. Той го убеждаваше, че могат да финансират мисията сами. Карим не можеше да повярва колко наивен е бил и как не е прозрял истинските, егоистични мотиви на приятеля си.

Сега страхливецът беше избягал и заплашваше да разпространява лъжи, пълни измислици, които щяха да направят Карим за посмешище пред целия ислямски свят. Докато пътуваше, Лъва на „Ал Кайда“ се опитваше да си внуши, че Хаким няма да посмее или няма да успее да стори такова нещо. С всеки изминат километър обаче все повече се убеждаваше, че греши и в двете отношения. Хаким бе помогнал за създаването на Лъва на „Ал Кайда“ и беше напълно по силите му да разруши този мит. По едно време, когато беше сигурен, че Ахмед спи дълбоко, Карим дори плака. Случваше му се за първи път от години. Плачеше заради тази крещяща несправедливост. Как бе възможно негов събрат мюсюлманин да му причини това? Когато сълзите спряха, обърна гнева си към самия себе си. Той бе позволил на приятелските чувства към Хаким да го заслепят. Твърде дълго му позволяваше неща, които не би търпял от друг воин.