Джеймс Патерсън - Спасителят

— Евелин Кели… — Баща ми хвана мама за раменете и я извърна към нас, продължавайки като конферансие: — Заповядайте на сцената!

Той й връчи кутията и аз никога няма да забравя изражението й, когато тя я отвори. Бръкна в нея и извади някакво умопомрачително красиво кожено палто. Франк го наметна на раменете й и я извърна към себе си, сякаш двамата танцуваха. Мама се въртеше със зачервено и смаяно лице, изразяващо нещо средно между възхита и недоверчивост.

Баща ми я наклони в ръцете си като професионален танцьор и ни намигна:

— Само изчакайте да видите какво има зад врата номер три!

Когато поискаше, баща ми можеше да очарова и палач.

— Здрасти, тате — обадих се аз, заставайки пред килията му.

Той се обърна на нара.

— Неди — промълви и примигна.

— Не знаех какво да ти донеса, затова това… — показах му аз кесията, пълна с ментолов дропс. Майка винаги му ги носеше, когато ходеше на свиждане в затвора.

Франк седна на нара и се ухили:

— Все съм казвал на майка ти, че една ножовка ще ми свърши много по-добра работа.

— Опитах, обаче от тия металотърсачи отърване няма.

Той приглади косата си.

— Ех, нови времена…

Стоях и го гледах. Бе много слаб и леко пожълтял, но изглеждаше отпуснат, спокоен.

— Трябва ли ти нещо? Може би ще успея да помоля Соли да ти издейства добър адвокат.

— Джорджи вече работи по въпроса. — Той поклати глава. — Ти може би си мислиш, че пак съм оплел конците, но този път трябваше да го направя, Нед. Има си правила, дори и сред такива лайна като мен. Морети ги наруши. Той посегна на плът от плътта ми. На някои неща не можеш да не обърнеш внимание. Разбираш ме, нали?

— Ако си искал да направиш нещо за Дейв, е трябвало да застреляш Стратън. Това е станало по негова заповед. А сега единствената ти заслуга е, че отне всичките ни шансове да го пипнем.

— Тогава защо се чувствам така, сякаш съм извършил едно добро дело? — усмихна се баща ми. — Тъй или иначе, винаги съм бил дребна риба. Но се радвам, че си тук, Неди. Има едно нещо, което искам да кажа.

— Аз също — казах аз, улавяйки се за решетката.

Франк се пресегна и си наля чаша вода.

— Никога не съм могъл да те видя такъв, какъвто си, а, синко? Не ме е бивало в това, нали? Дори не съм ти дал онова, което заслужаваш, след като излезе чист от онази училищна история. Затова сега ти казвам простичко: Съжалявам, Нед… За това, че изпитвах съмнения в теб. Ти си добро хлапе… Добър мъж.

— Слушай, тате. Не е необходимо да се връщаме в миналото.

— Необходимо е — прекъсна ме той и се изправи с усилие на крака. — След като Джон Майкъл почина, мисля, че не намерих в себе си сили да си призная, че именно аз съм виновен за смъртта му. Една част от мен искаше да каже: „Виждаш ли, момчетата ми са същите като мен. Така правят всички Кели“. Ала когато получи онази работа в Стоутън, щях да пукна от гордост.

Кимнах с разбиране.

— Онзи ден… там у дома… Това беше най-гадният миг в живота ми. — Баща ми ме гледаше право в очите.

— Погребението на Дейв — кимнах аз и въздъхнах. — За мен също.

— Да. — Очите му се изпълниха с тъга. — Но аз имах предвид онзи ден във Фенуей. Когато ти позволих да се оттеглиш и да поемеш подозренията за онова, което бях сторил. Точно тогава, мисля, започнах да си давам сметка за провала в живота ми. Какъв голям мъж си станал ти, а в какъв малък съм се превърнал аз. Ех, тъпанар съм си бил цял живот. Но ти не си, Неди.

Франк се дотътри до решетките.

— Това отдавна трябваше да ти го споделя, синко, но го казвам чак сега. Съжалявам за начина, по който подведох всички. — Той обхвана с длани ръцете ми върху металните пръти. — Знам, че не е достатъчно да го кажа, че нищо няма да променя с това. Но само то ми е останало.

Усетих, че очите ми парят.

— Ако Дейв ни вижда някъде отгоре — опитах да се усмихна, — обзалагам се, че си мисли: „Ех, сигурен съм, че тия мъдрости биха ми свършили добра работа, ако ги бях чул няколко дни по-рано“.

Франк също се усмихна горчиво.

— Това винаги ми е било слабото място… Големи идеи, неправилно разпределение на времето. Но оставих нещата добре. За майка ти. И за теб, Нед.

— Ще го пипнем тоя тип, тате — стиснах аз ръцете му на свой ред. Сега вече наистина плачех.

— Да, синко, смачкайте го. — Очите ни се срещнаха в безплътна прегръдка.

Сол беше прав. Простих му за всичко. Дори нямаше нужда от думи.

— Трябва да тръгвам, тате. — Отново стиснах костеливите му пръсти. — Може би няма да се видим известно време.