Джеймс Патерсън - Спасителят

Погледнах си часовника — бяха изминали точно четири минути . Знаех къде е тоалетната, бях влизал в това заведение.

Тъкмо стигнах дотам, и телефонът започна да звъни.

— Стратън? — вдигнах аз слушалката.

— Виждам, че сте находчив — каза той, сякаш си умираше да се забавлява по този начин. — И така, господин Кели, само вие и аз. Не е необходимо и други хора да ни слушат, като си разговаряме. Споменахте нещо за картина от Анри Гом. Кажете ми какво точно имате предвид.

— Мислех да я дам на полицията — отвърнах аз. — Сигурен съм, че ще им е много интересно да й хвърлят едно око. — От другата страна не последва никакъв коментар, затова продължих: — Или може би ще сключим сделка.

— Опасявам се, че не сключвам сделки със заподозрени убийци, господин Кели.

— Значи имаме нещо общо помежду си, Стратън. Обикновено и аз не го правя.

— Прекрасно! — той се изкиска тихичко. — Но защо изведнъж такава промяна на чувствата?

— Не знам, сигурно е от сантимент. Някой май ми каза, че била любима картина на жена ти.

Този път Стратън не издаде никакъв звук.

— Аз търся една работа на Анри Гом. Откъде да знам, че тази, която е у вас, е същата?

— О, същата е! Някаква перачка се гледа в огледалото над едно корито. Облечена в проста бяла престилка. — Знаех, че всеки би могъл да прочете полицейския доклад и това описание не можеше да бъде доказателство. — Била е в коридора на горния етаж пред спалнята ви в нощта, когато сте наредили да избият приятелите ми.

— Нощта, в която те ме ограбиха, господин Кели. Опишете ми рамката.

— Златна — отвърнах аз. — Стара. С филигранни ръбове.

— Обърнете я. Има ли нещо написано на гърба й?

— Е, не я нося със себе си — казах аз. — Намирам се в „Чък и Харълдс“, забрави ли?

— Е, това вече не е много умно, господин Кели! — въздъхна Стратън.

— На нея пише нещо — продължих аз. Знаех, че всеки момент ще разкрия нещо хубаво. — „На Лиз с любов, Денис“. Колко трогателно, Стратън. Какъв артист си само!

— Не съм ви молил за коментар.

— Е, какво толкова? Върви заедно със стоката. И то на същата цена.

— Стратегията не ви е много изтънчена, господин Кели. Да ядосвате човека, на когото искате да продадете нещо. И тъкмо стана въпрос, каква цена ви се върти в главата?

— Става дума за пет милиона долара.

— Пет милиона долара? Че тази картина не струва повече от трийсет хиляди, дори да я продадеш на собствената майка на Гом.

— Пет милиона долара, Стратън. В противен случай ще я подхвърля на полицията. Доколкото си спомням, именно за тази сума сте се спазарили с Мики и приятелите ми.

Последва тишина. Но не такава, която да предполага, че обмисля. Стана ми ясно, че по-скоро жадува да ми извие врата.

— Не съм много сигурен за какво става въпрос, господин Кели, но искам да ви кажа, че имате късмет. Аз наистина съм обявил награда за тази работа. Но за да бъда абсолютно сигурен, на гърба има още едно нещо. В десния ъгъл на рамката.

Затворих очи за секунда и се опитах да си припомня всичко, което ми бе казано за тази картина. Той бе прав. На рамката наистина имаше още нещо. То ме караше да се чувствам омърсен. Като че ли бях предал хора, които обичах.

— Има някакво число — казах аз. — Четири, три, шест, едно, нула.

Последва дълга тишина.

— Браво, Нед! Ти наистина заслужаваш тази награда за това, че успя да изиграеш всички. Включително и полицията. Тази вечер ще бъда на благотворително събиране в „Брейкърс“. Фондация „Намисли си желание“, една от любимите каузи на Лиз. Там ще ангажирам апартамент на мое име. Какво ще кажеш да се извиня на присъстващите и някъде към девет да се видим насаме?

— Ще бъда там.

Затворих, усещайки как от плещите ми се свлече огромна тежест. Излязох от ресторанта, до тротоара ме чакаше черна кола. Ели и двамата агенти ме гледаха в очакване.

— Стана работата! — въздъхнах аз. — Довечера в девет.

— Дотогава имаме да свършим още нещо — обади се един от агентите.

— Може би по-късно — поклатих глава аз. — Първо трябва да сторя нещо друго.

Един от охраната ме претърси и ме поведе обратно в предварителния арест на полицейското управление в Палм Бийч.

— Какво ви става, Кели? — поклати той глава. — Да не би нещо кръвта да ви зове?

Баща ми лежеше на железния нар в килията, вперил поглед в празното пространство пред себе си.

Спрях се за миг и го загледах. В подземния сумрак едва можех да доловя стопяващите се очертания на едно лице, принадлежало някога на по-млад мъж. В съзнанието ми изплува сцена от детството — Франк се прибира у дома с обичайния за него гръм и трясък, понесъл голяма кутия в ръце. Мама е на мивката. Двамата ми братя и аз седим около масата в кухнята, току-що върнали се от училище, и обядваме. Да съм бил най-много на девет-десет години.