Джеймс Патерсън - Спасителят

Знам, че не би ме пуснала. Притиснах я към себе си и зареях поглед към залязващото слънце.

Не ми даваше сърце да й кажа, че имах предвид за времето след това .

Трябваше само да свиеш по дългата пресечка, водеща към „Брейкърс“, за да попаднеш като че ли в друг свят.

Двете величествени кули, окъпани в идваща отдолу светлина, са може би най-прочутата гледка в Палм Бийч. Грандиозните колонади — тържествена прелюдия към ослепителното фоайе, — редиците леко полюшващи се на ветреца палми. Едно време тук са идвали Рокфелерови, Дюпонови и Флаглърови в личните си суперлуксозни вагони. А сега пристигаха хора, които само се стараеха да им подражават.

Тази вечер и аз щях да бъда един от тях.

Спрях служебния автомобил на Ели зад един мерцедес SL 500 и до открит ролс на дъгата, водеща към вратите на фоайето. Наоколо непрекъснато пристигаха луксозни автомобили, от които излизаха мъже и жени в смокинги и блестящи вечерни рокли, отрупани с проблясващи бижута. Аз бях с дънки и зелена тениска Пакост , която висеше извън колана ми. Дори и момчето, което паркираше колите, ме изгледа така, сякаш мястото ми не беше тук.

Бях чувал за тези светски събития, дори съм вземал участие в едно-две от тях като сервитьор, още когато за първи път дойдох насам. Всички те гравитираха около центъра на обществения живот на старата гвардия. На поканите обикновено пишеше, че събитието се провежда за тази или онази благотворителна фондация. Но всъщност всичко се организираше, за да може някоя и друга съпруга да се изфука с бижутата или вечерната си рокля, хапвайки хайвер и отпивайки шампанско на малки глътки. Един господ знаеше колко средства се събираха в името на каузата. Веднъж дори чух, че една жена, чийто мъж внезапно починал, го държала в лед със седмици, докато не свършил сезонът.

Тикнах под мишница дебелия, увит в хартия, пакет, който ми бяха дали федералните, и влязох във фоайето. Наоколо се разхождаха господа в официално облекло, мяркаха се червените сака на униформения персонал на хотела, но имаше и няколко души във всекидневни дрехи. Помислих си, че някои от тях може да са от хората на Стратън, излезли тук, за да ме следят. А може да бяха и от ФБР. Специалните агенти вече сигурно изпадаха в паника, питайки се какво, по дяволите, става тук.

Погледнах часовника си — 8:40. Бях пристигнал двайсет минути по-рано от уговорената среща.

Запътих се право към рецепцията. Посрещна ме привлекателна администраторка на име Дженифър.

— Мисля, че тук има съобщение за мен от Стратън — казах й аз.

— Господин Кели — каза тя с усмивка, сякаш само мен бе чакала.

После ми подаде запечатан плик с емблемата на хотела. Показах й документ за самоличност и скъсах плика. На една от бланките на хотела бе записано само това — стая 601 .

Добре, Нед, да се хващаме на работа! Затаих дъх за секунда и се опитах да се успокоя.

Попитах Дженифър къде се провежда вечерята за „Намисли си желание“ и тя ми посочи Кръглата зала — по коридора вляво.

Пъхнах отново пакета с „картината на Гом“ под мишница и тръгнах след една двойка в официално облекло, за която бях сигурен, че отива в балната зала.

Микрофончето в ухото ми изпука и в него прозвуча ядосаният глас на Фик.

— Мамка му, Кели, какви ги вършиш? Избързващ с цели двайсет минути.

— Съжалявам, Фик. Промяна в плана.

Ускорих крачка и видях Кръглата зала от другата страна на лобибара. До нея се стигаше по няколко стъпала.

На входа се бе събрала малка тълпа — все мъже в смокинги и жени във вечерни тоалети. Всеки показваше поканата си. От залата в този момент излезе оркестър, който едва ли някога бих искал да чуя. Набутах се в навалицата.

Една жена с побеляла коса ме изгледа така, сякаш бях Човека паяк. Диамантите, увиснали от ушите й, бяха кажи-речи колкото коледни украшения за елха. Промуших се покрай нея и вече бях вътре.

— Сър! — прозвуча зад гърба ми, но аз се направих, че не чувам.

Дано да ми стане играта , помислих си.

Залата всъщност бе смайваща — навсякъде се виждаха живи цветя, а от тавана висеше невероятно красив, огромен полилей. Оркестърът свиреше нещо в стил ча-ча. Всяка жена, покрай която минавах, бе отрупана с диаманти — огърлици, обеци, пръстени, тиари. Мъжете бяха облечени в строги смокинги, с бели кърпички, сгънати перфектно в малките джобчета. Един от тях бе с шотландска поличка.

Трескаво се заоглеждах за Стратън. Знаех, че изглеждам като папуас на чаено парти у кралицата.