Джеймс Патерсън - Спасителят

Тя се обади на галерията във Франция, откъдето Стратън бе казал, че я купил. Собственикът едва си спомни названието й. Все пак й спомена, че доколкото си спомнял, картината била донесена от едно имение. Предала я някаква възрастна жена от провинцията.

Не може да бъде картината, в Гом нямаше нищо необикновено!

Да не би все пак да има нещо в нея? , питаше се Ели. Някакво послание. Защо Стратън я търси толкова настойчиво? И какво й е толкова ценното, че заради нея да бъдат убити шест души?

Отново се усети в задънена улица.

Избута огромните книги за художниците от деветнадесети век. Явно отговорът не беше в тях, а някъде другаде. Какво толкова имаше в този неизвестен Гом? Какво…

После изведнъж я осени една плаха идея.

Лиз Стратън й бе казала всичко това, докато хората на съпруга й я мъкнеха към колата. Ели си спомни онова примирение на лицето й, сякаш повече никой нямаше да я види. „Ти си специалистът по изкуствата. Защо според теб той нарича себе си Гаше?“

Разбира се. Ключовата дума тук бе името .

Доктор Гаше.

Още тогава са се носели едни слухове, под сурдинка, разбира се. Обаче нищо не излязло наяве. Нито от имението на Ван Гог, нито когато брат му е започнал да разпродава работите му, нито пък нещо се е разбрало от неговите спонсори Танги и Бонже.

На една от книгите, които току-що бе избутала настрана, на корицата бе отпечатан портретът на доктора, нарисуван от Ван Гог. Ели отново я придърпа към себе си и впери поглед в селския доктор, в тези негови меланхолични, сини очи.

За такова нещо , мислеше си тя, би си струвало и човек да убиеш .

Изведнъж Ели си даде сметка, че не говори с точните хора, че търси не в тези книги, в които трябва.

Тя не откъсваше очи от прочутия портрет на Ван Гог.

Досега си бе блъскала главата върху живота не на този художник, на когото трябва.

— Готов ли си? — попита Ели и ми подаде телефона.

Кимнах и го взех така, сякаш ми даваше пистолет, с който трябваше да убия някого. Устата ми бе пресъхнала от напрежение. Мечтаех си да проведа този разговор още откакто Дий ми се бе обадила и един час след това намерих Тес и приятелите си мъртви.

Потънах в едно от креслата на Соли в кабинета му.

— Да, готов съм…

Знаех, че Стратън ще говори с мен. Предполагах, че сърцето му ще подскочи, още щом чуе кой съм. Той бе сигурен, че картината му е у мен. Бе избил доста хора заради нея, а явно бе човек, който смята, че винаги е прав. Набрах номера. Телефонът започна да звъни. Облегнах се назад и поех дълбоко дъх. В слушалката прозвуча гласът на камериерката от Латинска Америка.

— Денис Стратън, ако обичате.

Казах й името си и тя тръгна да го търси. Бях уверен, че всичко това скоро ще свърши. Бях дал клетва. На Дейв, на Мики, на Боби, на Барни и Дий.

— Значи това е прочутият Нед Кели — прозвуча най-сетне гласът на Стратън. — Най-сетне имаме възможност да говорим. Какво мога да направя за вас?

Минах директно на въпроса без никакви заобикалки. Не исках да му дам и секунда време да мисли каквито и да било глупости.

— У мен е, Стратън.

— У вас е какво , господин Кели?

— У мен е онова, което търсиш. През цялото време беше абсолютно прав. Гом е у мен.

Настъпи мълчание. Явно той преценяваше как да реагира. Не беше уверен дали казвам истината, или това не е някакъв номер.

— Къде сте, господин Кели? — попита ме Стратън. Бе мой ред да се замисля. Това не бях го очаквал. — Питам ви откъде звъните? Труден въпрос ли ви зададох?

— Достатъчно близо съм — отвърнах аз. — Най-важното е, че картината ви е у мен.

— Достатъчно близо ли? Дайте тогава да видим дали е така. Знаете ли „Чък и Харълдс“?

— Разбира се — отвърнах аз и се взрях напрегнато в Ели. Нещата не се развиваха както очаквахме. „Чък и Харълдс“ бе оживено заведение в Палм Бийч.

— Там има обществен телефон, точно до мъжката тоалетна. Да кажем, след четири минути ще звънна на него. Достатъчно близо ли сте? Гледайте да сте там, като звънна, за да говорим. Само двамата, вие и аз.

— Не знам дали ще успея да стигна — отвърнах, хвърляйки поглед на часовника си.

— Тогава ме няма за вас, господин Кели. Остават ви още три минути и петдесет секунди. Ако искате да обсъдим този въпрос, трябва да побързате.

Затворих и за миг погледнах към Ели.

— Бягай! — каза тя.

Изхвърчах на двора и скочих в служебната кола на Ели. Тя изтича зад мен с още двама агенти от ФБР. Качиха се в друга кола. Дадох газ, префучах през вратите и с широк завой се понесох по „Каунти“. Минах шестте или седемте пресечки до „Поинсиана“ по възможно най-бързия начин. Завих зад ъгъла и заковах пред заведението.