Джеймс Патерсън - Спасителят

— Ще успеем!

Отворих очи тъкмо навреме, за да видя как отсрещният край на моста стремително се приближава към нас и изчезва под бясно въртящите се колелета на мотора. С все още вирнато нагоре предно колело, моторът се тръшна на задното, за миг като че ли щяхме да изхвърчим от пътя и да се забием в страничните перила. Стегнах се, подготвяйки се за удара. Джеф обаче овладя ситуацията. С почти неусетно докосване на спирачката той спусна предното колело на земята и моторът плавно се спусна по платформата. Успяхме! Не можех да повярвам.

— Какво ще кажеш? — извика доволно Джеф, спирайки пред една жена в малък микробус, чиито очи се бяха разширили до неузнаваемост. — Излитането не беше кой знае какво, обаче кацането бе супер! Джеф се извърна към мен и ме дари с широка усмивка. — Следващия път ще взема да опитам същия номер, само че през нощта.

От другата страна на улицата срещу „Табу“ мъжът в тъмната кола бе видял цялата сценка и тя никак не му хареса.

Мерцедесът спря, вратите се отвориха стремително и един от хората на Стратън замъкна Лиз на задната седалка.

Той присви око зад окуляра на фотоапарата и защрака.

После момчетата на Стратън в хъмъра хукнаха подир Нед Кели и оня новозеландски каубой с чудовищния мотоциклет.

— Опасни муцуни! — промърмори той на себе си. — Дано оня пич да е добър в ездата…

После двама от мутрите на Стратън излязоха от колата и се приближиха към Ели Шъртлеф.

Това го накара да посегне към пистолета. Но не знаеше дали трябва да се намеси или не. Завърза се някакъв спор, доколкото можа да прецени. Онези почнаха да се държат по-грубо, ала мацето им тикна картата си под носовете им, без да й мигне окото.

Куражлия момиче, призна мъжът в тъмната кола.

Да разиграе целия този театър, за да се добере до Лиз Стратън. Да прави лудории с търсен за убийство тип.

— Куражлийка! — засмя се тихо той. — Обаче в тънките комбинации хич я няма.

Всичко, което трябваше да направи той, бе да подхвърли някоя от тези снимки на федералните от другата страна на улицата и кариерата й отиваше на кино. Животът й — също.

Мъжете на Стратън се оттеглиха. Картата, изглежда, свърши работа, защото след кратка препирня те се качиха в колата. Доближиха мерцедеса към другата кола, после отпрашиха напред. Мъжът в тъмната кола свали ръката си от пистолета. Бе доволен, че реши да изчака. Тази работа май бе на път да стане доста дебела.

Може би той просто трябваше да предаде тези снимки. Оня тип бе издирван от властите убиец. Момичето рискуваше адски много. Ами ако и самата тя се забърка в някоя каша?

Той загледа как мацката от ФБР се качва в колата и потегля.

— Никаква я няма в тънките неща — повтори си той тихо и отново запремята пакетчето кибрит между пръстите си.

Кураж обаче тя имаше в излишък.

С Ели се срещнахме към три и половина същия следобед в гаража на Чамп. Зарадвах се, че се е оправила без проблеми, и я прегърнах. По начина, по който отвърна на прегръдката ми, усетих, че тя също се е притеснявала за мен. Разказахме й за лудориите с мотоциклета.

— Джеф, ти си пълна откачалка! — поклати глава Ели.

— Не знам — сви рамене той, като че ли обмисли казаното. — Често ми се е струвало, че границата между лудостта и безотговорността е твърде размита. Но тъй или иначе, ми се стори далеч по-добър вариант, отколкото купона, дето ни очакваше с ония типове от хъмъра. Като се имат предвид обстоятелствата, смятам, че нещата се наредиха твърде добре.

Погледнах към стенния часовник. Работата бе стигнала до решителното „сега или никога“. През следващия час можеха да ни се случат много неща. Вероятно щяхме да открием кой е откраднал картините на Стратън, вероятно щях да докажа, че съм невинен. Но никой не знаеше със сигурност какво ни очаква.

— Е, готова ли си за Лиз? Готова ли си да притиснеш Стратън? — попитах я аз.

Забелязах, че този път и тя изглеждаше нервна.

— Да — кимна ми тя и ме хвана за ръката. Лицето й беше напрегнато. — Искам само да ти кажа, че това няма да е единственото нещо, което ще се случи у Стратънови.

После бръкна под сакото си и в ръцете й звъннаха чифт белезници.

Стомахът ми се присви. През последните няколко дни се чувствах странно свободен — бягах, криех се и преследвах, а може би и се приближавах към залавянето на убиеца. Почти бях забравил, че върша тази работа в компанията на агент от ФБР.

— Ако всичко стане така, както се надяваме, ти ще се предадеш — каза Ели, вече възприела онзи особен полицейски тон. Спомняш ли си уговорката ни?