Джеймс Патерсън - Спасителят

Предното колело се вдигна и ускорението едва не ми откъсна главата. С нещо близо до свръхзвуковата скорост, дукатито се изстреля напред като ракета.

Изпитах чувството, че ме влачи реактивен самолет, и мислейки само за живота си, се залепих за Джеф. Стисках се за него и си мислех, че ако само за част от секундата отслабя хватката си, ще се размажа на бетона.

Прелетяхме пресечката за секунда, насочили се към езерото. Погледнах назад. Хъмърът изобщо не спря. Вече твърдо бях убеден, че иска да ни сгази.

— Да изчезваме бързо оттук! — ревнах аз в ухото на Джеф. — Гонят ни!

— Вашето желание е заповед за мен!

Моторът сякаш експлодира и аз отново едва се удържах на седалката. Носехме се с над сто и шейсет километра в час и къщите край нас се сливаха като стена. Стомахът ми се сви на топка. Летяхме като вихър право към един стоп. Коконът Роу, последното кръстовище преди езерото. Имаше само един път, по който можехме да се измъкнем — на север. Чамп намали съвсем малко, но хъмърът не изоставаше.

— По кой път? — викна Чамп, извръщайки леко глава назад.

— Че то има само един път — надясно! — възкликнах аз.

Бяхме все още на една-две пресечки от най-луксозната търговска улица в цяла Флорида. Там нямаше начин да не се появят ченгета.

— Ти си мислиш така! — викна Чамп и светкавично смени на по-ниска предавка. Дукатито изхвръкна на кръстовището и почти легна на асфалта в остър ляв завой.

Дънките чак ми се отъркаха в настилката. Ужасен, видях, че минахме на една боя разстояние от един лексус. Зад волана му седеше някакъв турист със замръзналото си от изумление семейство.

Вече криволичехме по „Коконът“.

— Как ти се стори това излизане, брато? — ухили се Джеф, извръщайки глава към мен.

Беше все едно да изхвръкнем от гората и да попаднем на ски писта, само че срещу връхлитащите скиори. Огледах се, доколкото можах, за ченгета и въздъхнах с облекчение, след като не видях нито едно. После се сетих да погледна и назад. Хъмърът бе спрял на пресечката. Бях сигурен, че ще завие вдясно, но той не го направи! Свирейки с гуми, с танцуваща задница, той отново ни подгони.

— Господи! — извиках аз, впивайки пръсти в якето на Джеф. — Тоя пак е подире ни.

— Мамка му! — изруга приятелят ми. — Тия пичове нямат никакво уважение към закона.

Той даде газ и ние се понесохме като вятър към най-оживената търговска улица в Палм Бийч, Уърт Авеню. Чамп намали за част от секундата, сетне пак форсира двигателя и извика:

— Винаги съм искал да опитам това нещо…

Последва рязък завой вляво и се понесохме по Уърт, Авеню. Срещу движението!

Това бе най-ненормалната ситуация, в която бях попадал.

Криволичехме между идващите срещу ни коли, носехме се напред и внимавахме да не ударим някой пешеходец. Туристите и местните ни сочеха с пръст, сякаш им правехме шоу. Профучахме между две спрели коли. Молех се да не чуя полицейска сирена.

Избегнахме на косъм един мъж, който товареше джина си със стока, обаче закачихме някаква антична поставка, която се катурна и се пръсна на парчета на земята. Минахме покрай „Филипс Гелърис“. Погледнах назад. За моя изненада хъмърът продължаваше да ни преследва, бясно надувайки клаксона на всеки, който би могъл да му се изпречи на пътя. Шофьорът му се държеше така, сякаш има имунитет срещу ченгетата.

— Чамп, трябва да се омитаме оттук — викнах аз в ухото му. — Да се махнем от тази проклета улица!

— И аз си мислех същото — кимна той.

Направихме остър завой и влетяхме във входа за „Нойнсиета Кънтри Клъб“. Отново погледнах назад. Хъмърът си бе пробил път през насрещното движение и все още неотстъпно ни следваше.

Чамп пак форсира и ние набрахме скорост, приближавайки се към едно голф игрище. През храстите се виждаха фигурите на играчи. Хъмърът ни настигаше.

Затегнах хватката си около кръста на Джеф:

— Нямам повече идеи.

— Как си с голфа, брато? — развеселено попита той. И добави: — Дръж се! — Килна дукатито в остър десен завой и от настилката се разхвърчаха искри. Прелетяхме през малък отвор в живия плет и храстите ни шибаха през лицата.

Изведнъж се оказахме извън пътя, посред съвършено подредено и подстригано голф игрище!

На десетина метра пред нас един играч тъкмо бе вдигнал стика за удар.

— Извинявай! — викна му Чамп, профучавайки до него.

Двама играчи, седнали в количка, ни гледаха вцепенени.

— Ще кривна малко вляво — извика Джеф. — Дано да им изчезна.