Джеймс Патерсън - Спасителят

Лицето на Лиз поруменя, явно разбираше, че вече няма смисъл да се преструва.

— Да, аз му скроих този номер. — Тя сякаш бе готова да се усмихне, докато изричаше тези думи, но очите й се насълзиха. — Освен това, да, знам, че е разбрал и е наредил да я убият. Наясно съм, че това бе ужасно. Но мъжът ми е опасен човек. Не ми дава да мръдна никъде без тия мутри.

— Мога да сложа край на това — каза Ели, полагайки ръка на рамото й. — Мога да го свържа с местопрестъплението в „Бразилиън Корт“. Просто е необходимо да докажа, че той е разбрал какво вършите.

— О, разбрах — изхлипа Лиз. — Той накара да проучат Тес. Успя да проследи един мой банков превод, адресиран до истинското й име. И два дни преди кражбата на картините ме притисна до стената. — Лиз дръпна, пуловера си надолу и ни показа две синкави следи под шията си. — Това доказателство достатъчно ли е?

Повече не можех да чакам. Извърнах се рязко назад. Лиз знаеше много добре, че може да промени всичко, което ми се случи напоследък.

— Моля ви, госпожо Стратън, кажете кой открадна, картините? Кой уби приятелите ми и брат ми? Кой е Гаше ?

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Заклевам ви се, господин Кели, нямам нищо общо с това, което се е случило на брат ви. Нито пък с другите убийства. Но не бих се учудила да е работа на Денис. Той е луд по картините си. Иска да си ги върне на всяка цена.

Погледнах към Ели. Бе също така изненадана като мен от думите на Лиз. Ако Денис Стратън не е откраднал собствените си картини, кой тогава го е направил?

— Някой го е измамил, госпожо Стратън. Мислех, че може би знаете кой. Кой открадна картините? Вие ли?

— Аз ли? — Устните на Лиз Стратън се изкривиха в горчива усмивка. — Щом искате да разберете какъв боклук е мъжът ми, тогава ще ви кажа. Картините не са откраднати . — В очите й проблесна победоносно пламъче. — Открадната е само една .

Открадната е само една . Двамата с Ели се спогледахме, без да можем да разберем нищо.

— Какво казахте?

Изведнъж зад нас се чу шум от бързо приближаващ се мотор. Чамп, надвесен над кормилото на своя дукати, надуваше газта. После рязко намали, гумите изсвириха по асфалта и той спря до колата.

— Време е да изчезваш, рейнджър. Иде потеря зад гърба ни, на около една пряка оттук.

Погледнах назад. В пресечката току-що влизаше черен мерцедес, който се насочи право към нас.

— Те търсят мен — каза Лиз, вперила поглед в Ели. — Нямате представа колко ужасни са тези хора. Готови са да направят всичко за мъжа ми. — Тя се обърна към мен. — Трябва да се махате!

Отвори вратата и преди да успеем да я спрем, излезе и заотстъпва назад.

— Ето какво ще направим — каза тя. — Елате у нас около четири. Денис ще бъде там. Тогава ще поговорим.

— Лиз — извика Ели, вдигнала поглед към нея, — само ми кажи какво искаше да кажеш с това, че е открадната само една картина. Нали са били четири?

— Помислете за това, агент Шъртлеф — отвърна Лиз Стратън. Усмихвайки се, тя продължаваше да отстъпва. — Вие сте специалистка по изкуствата. Защо според вас той се нарича Гаше?

Черният мерцедес сви към Лиз и започна да намалява.

— Елате у дома — повтори тя с някаква фатална усмивка. — В четири.

От колата в движение скочиха двама мъже и я сграбчиха за ръцете. Изгледаха ни заплашително и без много да се церемонят я набутаха на задната седалка. Никак не ми се искаше да я изпускам, но просто нямахме избор.

— Абе, Неди! — Чамп отново гледаше назад по улицата, навивайки газта на мотора. — Този път я оцапахме.

След мерцедеса в пресечката бе влязла още една кола — черен хъмър — и главоломно се носеше право към нас. Този път обаче без да дава признаци, че се кани да намали.

— Нед, изчезвай моментално! — Ели ме заблъска да изляза навън. — Те търсят теб , забрави ли?

Стиснах ръката й.

— Няма да те оставя.

— Нищо не могат да ми направят! — извика Ели. — Аз съм от ФБР. Но не бива да ме виждат с теб. Тръгвай!

— Нед, хайде — подкани ме Джеф, форсирайки оглушително двигателя.

Изскочих от шофьорското място и се метнах зад Джеф. Ели ни махна.

— Ще се видим по-късно.

— Не я мисли нея, брато! — викна Чамп. — Притеснявай се за нас!

Хванах го през кръста и се залепих за гърба му.

— Защо?

— Летял ли си на F-15?

— Не — рекох и се обърнах да видя какво става отзад.

Хъмърът се целеше точно в нас. Нямаше никакво намерение да намалява. И след три секунди щеше да ни размаже.

— Нито пък аз — каза Чамп, вдигайки оборотите на мотора. — Обаче се дръж здраво. Казвали са ми, че на F-15 човек се чувствал ето така .