Джеймс Патерсън - Спасителят

Той пресече зеленото голф игрище и моторът набра скорост. Вече всички играчи бяха вперили изумени очи в нас.

— Чамп, ти да не си откачил бе, човек! — изкрещях аз.

Изведнъж минахме през още един жив плет и се озовахме в нечий заден двор с красив плувен басейн и съблекални. До него на шезлонг се бе изтегнала жена в бански костюм с вестник в ръка. Тя стреснато вдигна глава и ни огледа смаяно.

— Извинявай! — подвикна й Джеф. — Объркахме малко пътя. Чети си!

Жената веднага посегна към мобилния си телефон. Знаех, че след около две минути хъмърът щеше да бъде последната ни грижа. Зад нас щеше да се извие опашка от полицейски патрулки. Какъвто и комизъм да бе имало в ситуацията досега, започна да се изпарява. Обзе ме паника…

Гмурнахме се през друг отвор в живия плет и изскочихме в Саут Каунти.

— Чисто е — намигна ми Джеф, извивайки леко глава назад. — Няма начин оня хъмър да ни последва.

Проблемът обаче се състоеше в това, че от острова, на който се намира Палм Бийч, човек можеше да избяга само през няколко места. Поехме към южния мост. Смятах, че вече се намираме в безопасност, освен ако някой не се обади по радиото на моста. Профучахме покрай няколко скъпи имения. Покрай това на Денис Стратън — също.

След това се обърнах назад.

О, боже! Хъмърът отново се бе залепил зад нас. А към него се бе присъединил и черният мерцедес! Само че този път нещата бяха много по-зле . Покрай ухото ми изсвистя куршум, а след това още един.

Копелетата стреляха по нас!

Стиснах здраво Чамп през кръста.

— Джеф, настъпи го!

Дукатито трепна, после се хвърли напред, включен на някаква суперпредавка.

Летяхме покрай имения, соленият вятър бръснеше лицата ни. Видях стрелката на километража да стига 145 километра в час, после сто и шейсет… сто и девет-десет. И двамата легнахме над мотора. Както казваше Чамп: „лицето в ламарината, задникът в небето“. Но така най-сетне започнахме да се отдалечаваме от преследвачите си.

Приближавахме края на правата отсечка. Имението на Тръмп, Мар-а-Лаго, ни остана вдясно. Взехме един стръмен завой и… Южният мост вече се виждаше!

Погледнах назад към хъмъра, който ни следваше на около стотина метра. Щяхме да успеем!

После изведнъж усетих дукатито да минава с вой на по-ниска предавка и чух Джеф да вика:

— Ах, мамка му!…

И не можах да повярвам на очите си: по канала бавно пуфтеше грамаден кораб и мостът бе започнал да се вдига !

Камбаната на моста биеше лудо. Перилата бяха започнали да се прибират. Напред вече се заформяше опашка от коли и фермерски пикапи.

Хъмърът се носеше зад нас.

Имахме на разположение само няколко секунди, за да решим какво да правим.

Джеф намали, приближавайки края на опашката. Хъмърът също намали — вътре сигурно си даваха сметка, че няма накъде да бягаме.

Ако вдигнехме двеста и осемдесет и профучахме покрай тях, ония типове щяха да ни застрелят. Можеше да успеем да заобиколим по колелото и да продължим още по на юг покрай завоя на Слоун, но чак до Лейк Уърт нямаше как да избягаме от острова — това бяха километри разстояние.

— Дай някаква идея, Джеф! — отчаяно се развиках аз.

Но той вече бе решил какво да прави.

— Дръж се! — изкрещя ми в отговор. — Ама здраво

Като разбрах какво е намислил, кръвта ми замръзна.

— Имаш ли представа какви ги вършиш?

— Съжалявам, брато — той се извърна и сякаш ме изгледа прощално. — Това е ново дори и за мен.

С рязък завой изкара дукатито от опашката и с димяща задна гума изстреля огромния мотор под спусналата се бариера. Стиснах очи и си прочетох молитвата. Мостът вече бе започнал да се отваря. Отначало половин метър, после два, три…

Моторът започна да се изкачва по бавно надигащата се платформа.

— Лягай долу — викна Джеф.

Профучахме по платформата с виещ двигател, почти слепнали се с мощната машина. Нямах представа на какво разстояние сме от другата страна на моста. Бях си заврял главата в гърба на Джеф и се молех.

Излетяхме от платформата…

Нямам представа колко време сме останали във въздуха. Със затворени очи притисках лице в гърба на Джеф и стисках зъби. Очаквах да чуя нещо ужасно, нещо, което да ми подскаже, че краят наближава. След което да почувствам удара, от който щях да се разлетя на парчета.

Но вместо това ме облада страхотно усещане. Помислих си, че може би това изпитват птиците, носейки се грациозно във въздуха в почти безтегловно състояние. За миг настана пълна тишина. След това прозвуча гласът на Чамп: