Джеймс Патерсън - Спасителят

— Разбира се — кимнах спокойно аз, макар че от тази мисъл косата ми настръхваше. — Много добре си я спомням.

По-голямата част от пътя към Палм Бийч го минахме в мълчание. Каквото и да се случеше у Стратънови, знаех, че свободата ми наближава към своя край.

Градът бе призрачно замрял. Беше четвъртък, средата на април. По Уърт Авеню се мотаеха само няколко туристи. На един светофар пред нас мина достолепна жена с побеляла коса и кожух, въпреки априлската жега, помъкнала пудела си за каишката. Погледнах към Ели и двамата се усмихнахме. Хващах се за всяка дреболия от света около мен, само да не мисля за предстоящото.

Свърнахме към частната уличка на Стратън и точно тогава видях, че работата май не вървеше към оправяне.

Уличката бе блокирана от две полицейски коли с проблясващи буркани. Пред вратата му бяха паркирани още автомобили с лампи.

Отначало си помислих, че причакват мен, и се уплаших, че Лиз ни е скроила номер. Но не беше това… От вратата се измъкна линейка.

— Присвий се малко зад седалката — каза ми Ели. Изхлузих се колкото можах на задната седалка, скривайки лицето си под козирката. Ели свали стъклото и си показа картата на полицая.

— Какво е станало? — попита го тя.

Ченгето бегло огледа картата й.

— Вътре има два трупа — кимна той към къщата. — Застреляни са. Не съм виждал никога такива неща като тези, дето станаха напоследък.

— Стратън мъртъв ли е? — попита Ели.

— Не — поклати глава полицаят. — Единият убит е телохранител, а другият труп е на жената на господин Стратън.

Той ни махна да минаваме. Аз пребледнях и се вцепених от страх.

Лиз бе мъртва. Делото ни срещу Стратън — също. Нямаше как да докажем, че Лиз му е погодила номер и той е знаел.

— Боже господи, Ели, убили са я заради нас! — едва не изплаках аз, като че ли отново изживявайки трагедията с Дейв.

Ели мина през вратата и пое по дългата, посипана с камъчета алея. Около входа на къщата бяха спрели още патрулки, имаше още една линейка с отворени врати.

— Ти чакай тук — каза Ели, спирайки отпред. — Обещай ми, Нед, че няма да бягаш.

— Обещавам — казах. — Никъде няма да ходя.

Ели хлопна вратата и изтича по стълбите. Чувствах се така, сякаш очаквах да се случи нещо неизбежно. Всъщност знаех, че ще се случи.

— Обещавам, Ели, повече няма да бягам — казах, посягайки към дръжката на вратата.

Стратън бе вътре.

Ели го видя още от фоайето. Седнал на стола, стиснал лицето си в ръце, той бе олицетворение на отчаянието. До него бе седнал Карл Брийн, детективът, с когото Ели се запозна в апартамента на Тес. До тях унило стърчеше Опашката, оня задник, дето бе хукнал подир Нед и Чамп.

— Не мога да повярвам, че го е направила — промълви Стратън, вдигайки глава. — Вярно, че имаха връзка. Тя ми призна веднъж, когато ми се бе ядосала. Много съм работел, не съм й обръщал внимание… Но пък това…

Ели надникна по-навътре в стаята и стомахът й се присви. В проснатото по гръб тяло на пода тя веднага позна един от яките телохранители, охранявали приема на Стратън. В гърдите му зееха две дупки от куршуми. Но още по-зловеща бе гледката на Лиз Стратън, просната на дивана срещу него. Все още беше облечена в същия костюм, който носеше малко по-рано същия следобед. По челото й се бе стекла тънка струйка кръв. До нея клечеше Върн Лоусън.

При влизането си в къщата Ели бе дочула откъслечен разговор между двама полицаи — предполагаха, че ще си имат работа с убийство и самоубийство.

Как ли пък не! Ели усети, че кръвта й кипва. Тя погледна Лоусън, след това — Стратън и Лиз. Какъв фарс!

— Знаех, че е разстроена — продължи да разказва Стратън на детектив Брийн. — И накрая ми призна за любовната си връзка — искала да приключи с нея. Може би Пол се е дърпал. Обаче да се стигне чак дотам, че… О, боже! Само преди няколко часа бе толкова щастлива. Беше излязла да обядва с приятелки.

В този миг Стратън улови погледа на Ели.

Тя не можеше да се сдържа повече.

— Знам, че ти си я убил — каза му право в очите.

— Какво? — стреснато вдигна той глава.

— Ти си нагласил целия този театър — продължи Ели, кипейки от гняв. — Никаква любовна връзка не е имало. Единствената такава връзка е била между теб и Тес Маколиф. Лиз ни разказа всичко. Как ти е погодила номер. Обаче ти си разбрал. Ти си направил това, Стратън, или си заповядал да го направят.

— Чухте ли я? — викна изумено Стратън, скачайки от стола си. — Чувате ли срещу какви обвинения трябва да се защитавам? От някакъв си лайнян агент от отдела за изкуства!