Джеймс Патерсън - Спасителят

Над входа й висеше табела с надпис: Поправка на часовници. Покупка и продажба на бижутерия. Дървена стрелка сочеше към втория етаж. Качих се по стълбите. Отворих вратата и чух дрънченето на звънче.

Як мъжага с бухнала побеляла коса, препасал престилка, вдигна поглед иззад тезгяха. На квадратното му лице просветна бледа усмивка.

— Адски много рискуваш, като идваш тука, Неди. Как си иначе?

Обърнах написаната на ръка табела със знака навън.

— Трябва да поговоря с теб, чичо Джордж.

Джордж Харотунян не ми беше истински чичо. Просто така се случи, че го познавам, откакто се помня. Той бе доверен приятел на баща ми, негов „бизнес партньор“. И укривател на краденото.

Докато двамата с Дейв растяхме, Джордж ни беше почти като истински чичо. Винаги носеше пари на майка ми, когато баща ми бе в затвора. Имаше връзки да избира най-добрите места в Ковънт Гардън. И някак си успяваше да се измъква от закона. Всеки намираше начин да хареса чичо Джордж. И добрите, и лошите. Затова си помислих да не би той да е Гаше.

— Поздравления, Неди. — Джордж поклати глава. — Мислех си, че ще си останеш на хокея, обаче ти явно си се прехвърлил в по-висша лига.

— Трябва да намеря Франк, чичо Джордж.

Той си свали лупата от окото и се отблъсна от тезгяха, без да става от стола.

— Не мисля, че това е най-умното нещо в този момент, синко. Позволи ми да ти дам един съвет. Трябва ти адвокат. Нека те свържа с един, който е добър. Предай се.

— Хайде стига, чичо Джордж, много добре знаеш, че това там не е моя работа.

— Уверен съм, че не си го направил — каза чичо Джордж, мятайки сутрешния вестник на тезгяха. — Но ти изигра цял екшън, за да докажеш точно обратното на останалите. Мислиш, че баща ти има пръст в това ли? Господи, Неди, ти си нямаш представа в какво състояние е. Белия е много болен, за да прави каквото и да било. Само кашля и се оплаква.

— Трябва му бъбрек, нали?

— Много неща му трябват, синко. Смяташ, че баща ти ще изтъргува братовия си син и другите хлапета само за да пикае през тръба още някоя и друга година? Доста жестоко го съдиш.

— Ти знаеш най-добре от всички, че Мики не би направил нищо без Франк — казах аз. — Не искам да кажа, че е накарал да убиват когото и да било, но съм адски сигурен, че е наясно кой им е скроил номера. Той знае нещо и аз също искам да го знам. Най-добрите ми приятели са мъртви.

— Боже, Нед! — изохка Джордж. — Мислиш ли, че баща ти прави някаква разлика между Джаксън Полок и първата книжка с комикси? Знам, че не е светец, но той те обича повече, отколкото си мислиш.

— Според мен обича повече себе си. Трябва да го намеря, чичо Джордж, моля те…

Мъжът заобиколи тезгяха и втренчи поглед в мен, клатейки голямата си побеляла глава.

— Сигурно имаш нужда от пари, детко.

Бръкна под престилката си и отброи пет новички стодоларови банкноти от дебела пачка. Взех ги и ги набутах в дънките си. Да тегля пари от някой банкомат с картата си, в момента бе все едно да извикам: „Ей ме къде съм“.

— Знам хора, при които би могъл да отседнеш, но за теб е най-добре никой да не те вижда.

— Кажи на баща ми, че искам да се срещна с него, Джордж. Ако ми няма доверие, нека той каже къде. Трябва да е доволен, най-сетне и аз се захванах със семейния бизнес.

Потъналите дълбоко под рунтавите вежди очи на Джордж се смекчиха. Той дълго се взира в мен, после поклати глава.

— Обади ми се в четвъртък, Неди. Дотогава сигурно ще го срещна някъде.

— Благодаря, чичо Джордж — усмихнах му се аз.

Той протегна месестата си длан и когато я стиснах, той ме дръпна към себе си в здрава прегръдка.

— Всички знаем, че нямаш нищо общо с тази работа, синко. Съжалявам за Мики и приятелите ти. Но си загазил, Нед, и не съм убеден, че Франк може да те измъкне. Предложението ми все още е валидно. Помисли си хубаво. И най-важното, умната.

Аз кимнах и го потупах по гърба. После се отправих към вратата.

— Не искам да те обидя, детко — спря ме той, — но би ли имал нещо против да излезеш през задната врата.

Стълбите ме изведоха в един малък паркинг, свързан чрез тясна пътека с една уличка. Махнах на чичо Джордж, който стоеше на вратата и ме гледаше. Знаех, че ме обича повече от истински племенник.

Но направи грешка и аз я забелязах.

В нито един репортаж, било то вестникарски или телевизионен, не се споменаваше за откраднат Джаксън Полок.

Ели не можеше да си намери място от яд. Всъщност най-много се харесваше в това си състояние — настръхнала, борбена, готова да се защитава със зъби и нокти. Чувстваше се измамена.