Джеймс Патерсън - Спасителят

Отпуснах чело на дланите си. После включих малкото телевизорче, за да чуем новините. Опитах се да си навлажня устните, но устата ми бе пресъхнала.

Ели седна на стола с лице към мен.

— Какво правим оттук-нататък? — попитах аз.

— Сега — каза тя — започваме да говорим.

Разказах на Ели Шъртлеф всичко, което знаех за обира във Флорида. Нищо не скрих.

С изключение на срещата с Тес. Не знаех как да й обясня за това и в същото време да я накарам да повярва на всичко останало. А и не исках да мисля за гибелта на Тес.

— Знам, че през последните няколко дни наговорих куп глупави неща — казах аз, вперил искрен поглед в Ели. — Знам, че не трябваше да бягам от Флорида, че не трябваше да правя това, което сторих днес. Но, моля те, повярвай ми, Ели… Да избият приятелите ми… братовчед ми… — Поклатих глава. — Как така?… Та ние дори не сме ги пипнали тия картини. Някой ни бе по-годил номер.

— Гаше ли? — попита тя, водейки си бележки.

— Вероятно — кимнах мрачно. — Но не знам със сигурност.

Ели впери изпитателен поглед в мен. Молех се да ми повярва, имах нужда да ми повярва. Но тя смени темата.

— Защо дойде тук?

— В Бостън ли? — Сложих пистолета на леглото. — Мики нямаше никакви връзки там. Поне не такива, с които биха измислили този обир. Всичките му познати са оттук.

— А не за да укриеш картините тук, така ли? Всичките ти познати също са оттук.

— Кълна ти се, агент Шъртлеф, не съм го направил.

— Ще се наложи да се предадеш. Трябва да разкажеш с кого се е познавал братовчед ти и с кого е работел. Имена, адреси, всичко. Ако искаш да ти помогна. Мога да смекча вината ти с отвличането, но това е единственият ти изход. Разбираш ли го, Нед?

Кимнах примирено. Но откровено казано, не познавах никоя от връзките на Мики. Чие име можех да й кажа тогава? Кого да й предам? Баща ми?

— А ти как разбра накъде съм тръгнал? — попитах аз. Помислих си, че Соли Рот се е обадил на полицията, когато избягах.

— Много рядко можеш да видиш стар бонвил по ония места — отвърна тя. — И когато го намерихме в Южна Каролина, сетихме се накъде може да си поел.

Значи Соли изобщо нищо не им е казвал, помислих си учудено аз.

Приказвахме часове наред. Започнахме с престъпленията, обаче Ели Шъртлеф като че ли искаше да научи всяка подробност от моя живот. Разказах й какво означава да отраснеш в Броктън сред кварталните банди.

Как наградата в хокея ми изкара стипендия за Бостънския университет.

Това като че ли я изненада.

— Следвал си в Бостънския университет ли?

— А ти не знаеш ли, че говориш с носителя на наградата „Лио Джей Фенърти“ за 1995 година? Най-добрия нападател на Бостънската католическа младежка организация. — Усмихнах се с преднамерено безразличие и присвих рамене. — Дипломирах се след четири години като бакалавър по социология. Но ти сигурно не ме виждаш като учен?

— Ами като те наблюдавах как се мотаеше из паркинга, чудейки се чия кола да откраднеш, изобщо не ми мина през ума нещо подобно — усмихна се Ели.

— Казах, че не съм убивал никого, агент Шъртлеф — върнах й усмивката аз. — Но не съм твърдял, че съм светец.

Това я разсмя.

— Искаш ли още една изненада — казах аз, облягайки се на лакти на леглото. — Така и така сме се захванали с биографията ми. Две години преподавах на осми клас социология в едно училище за проблемни деца тук, в Стоутън. И бях доста добър. Може и да не знаех наизуст всяка поправка към конституцията, обаче хлапетата можеха да разчитат на мен.

— А какво стана след това? — попита Ели, оставяйки бележника.

— Искаш да кажеш как се случи така, че гений като мен изведнъж се озовава в Палм Бийч, работейки като спасител? Това е въпрос за един милион долара.

— Е, да чуем.

— Когато вече бях втора година преподавател, проявих интерес към една моя ученичка. Беше от Броктън, също като мен. Доминиканка. Беше попаднала в лоша компания, но умът й сечеше като бръснач. Добре се представяше на контролните. Исках да й помогна да влезе вправия път.

— И какво стана? — Ели се наведе заинтригувана към мен. Вече бе ясно, че не ставаше въпрос само за случая във Флорида.

— Може би я изплаших, не знам. Тя ме обвини, че ще й пиша отлични оценки, ако ми свърши една работа, такива неща… А това училище бе всичко за мен.

Ели ме гледаше съсредоточено.

— Нищо не бе станало. Вероятно съм направил някои глупави постъпки, като например да я откарам с колата до тях няколко пъти. Може да са я притиснали да излъже за мен и тя се е поддала. И изведнъж историята с нея се разду. Свалял съм я след училище, направо в класната стая. Дадоха ми възможност да се оправдая, но никой всъщност не ми повярва. Оставиха ме на работа в училището, но на по-ниска длъжност, като администратор. И аз напуснах, просто си тръгнах… Много хора се отказаха от мен. Баща ми…