Джеймс Патерсън - Спасителят

Хванах я за ръката.

— Няма да ти сторя нищо лошо, Ели, ако всичко върви както трябва.

И дори в този абсурден момент намерих сили в себе си да й се усмихна леко.

— Знам, че думата ми не означава кой знае какво — обърнах се аз към агента на пода, — но знайте, че не съм направил онова, за което сте дошли да ме приберете.

— Има само един начин да се докаже — отвърна той.

— Знам — кимнах аз. — И точно затова постъпвам така. Искам да докажа нещо и то е, че съм невинен.

Стиснах леко Шъртлеф за лакътя, побутнах я към вратата и отворих. Двамата агенти стояха в средата, без да помръдват, като на спрян кадър.

— Трябват ми само пет минути — уверих ги аз. — Само толкова искам. След това ще ви я върна здрава и читава. Даже няма да си измачка дрехите. Не съм убил онези хора там. Но какво ще стане по-нататък, зависи от вас. — Извърнах се към мама: — За вечеря май няма нужда да ме чакаш. — Намигнах й за довиждане. — Обичам те, мамо.

След това двамата заднишком излязохме през вратата. После заслизахме по стълбите. Агентите бяха вече на прозорците и единият от тях си извади телефона. Отворих вратата на рънъра и набутах Шъртлеф вътре.

— Само се моля ключовете да са на контакта — почти се усмихнах аз. — Обикновено си висят на него.

Там бяха, слава богу! Излязох на заден от алеята. Няколко секунди по-късно вече се носехме по „Пъркинс“, пресякохме линията и поехме по Главната.

Все още никакви сирени и буркани. От градчето излизаха няколко пътя и според мен най-добре беше да поемем на север, по шосе 24.

Погледнах назад и въздъхнах с облекчение. После си помислих с горчива ирония: Браво! Към досието си току-що прибави и отвличане на федерален агент.

— Страх ли те е? — попита я Нед Кели, гонейки колата на север по шосе 24. Той държеше пистолета небрежно в скута си, насочен към нея.

Дали я е страх. Та тоя тип го издирват за разпит във връзка с четворно убийство

В главата й се въртяха всевъзможни ситуации със заложници. Спомни си, че имаше някакъв учебник, където бе чела как трябва да отговаря на такива въпроси. „Запази спокойствие. Започни разговор.“ Данните на колата вече вероятно бяха разпратени до всички полиции в щата. Всяко ченге в радиус от осемдесет километра около Бостън щеше да я разпознае. Накрая реши да не се преструва.

— Да, страх ме е — кимна тя.

— Чудесно — кимна Нед. — Защото и мен ме е страх. За пръв път в живота си правя такова нещо. Но ти бъди спокойна. Честно, няма да ти сторя нищо лошо. Просто трябваше някак си да се измъкна оттам. Даже ще разблокирам ключалките на вратите. Можеш да скочиш веднага щом спрем някъде. Не се шегувам. Имаш ми думата.

За голямо учудване на Ели, тя чу изщракването на блокировката. Той намали. После добави с лека надежда:

— Или можеш да поостанеш малко. Да ми помогнеш да измисля как да се измъкна от тая каша.

Кели спря колата и я зачака.

— Хайде. Мисля, че имам на разположение… около три минути, преди всеки изход на тази магистрала да бъде заварден от ченгета.

Ели го гледаше смаяна. Сложи ръка на дръжката на вратата, но не отвори. Прави ти се подарък, излизай моментално , обади се някакъв глас в нея. Бе видяла кръвта и труповете в къщата в Лейк Уърт. Този тип се познаваше с жертвите. И бе избягал.

Обаче нещо я задържа. Стори й се, че непознатото момче й се усмихваше уплашено, с някакъв трогателен фатализъм.

— Преди малко не излъгах. Не съм никакъв убиец. Нямам нищо общо с онова, което се случи във Флорида.

— Вземането на федерален агент за заложник едва ли ще подкрепи твърденията ти — отвърна хладно Ели.

— Те бяха мои приятели, познавам ги, откакто се помня. Не съм откраднал никакви картини и не съм убивал никого. Всичко, което съм направил, бе да задействам няколко аларми. Погледни — размаха той пистолета. Та аз дори не знам как се борави с това шибано нещо.

Май наистина е така, помисли си Ели. Чак сега си спомни, че малко преди кражбата алармите на няколко големи имения наистина бяха се задействали. Тогава предположиха, че това е отвличаща маневра.

— Хайде, излизай — въздъхна Кели и погледна назад. — Очаквам други да ми правят компания.

Жената обаче не помръдна. Седеше, извърнала поглед към него. Сякаш изведнъж проумя, че това момче изглеждаше просто объркано и уплашено. И както й се стори — далеч надскочило възможностите си с тази постъпка. Вече не се чувстваше толкова застрашена. Може би щеше да успее да го склони да се предаде. Господи, Ели… Това наистина няма нищо общо с работата ти в „Съдъби“ 7 , помисли си тя.