Джеймс Патерсън - Спасителят

Последвах го от другата страна на улицата, спазвайки безопасна дистанция. Тук всичко се бе променило. Магазинът за мъжки дрехи и сладкарницата, където едно време обичахме да се събираме, сега бяха превърнати в безлична пералня и магазин за спиртни напитки. Мъжът, когото следях, също се бе променил.

Той беше от онези яки и широкоплещести типове, с нахакана усмивка, който ако рече, като нищо може да ти счупи китката при канадска борба. Снимката му бе закачена на таблото в местната гимназия. Едно време беше областен шампион в категория до деветдесет килограма.

Няма да е зле да помислиш как ще го направиш това, Нед , рекох си.

Той сви по „Нелсън“, пресичайки линията. Последвах го на трийсетина метра след него. Той се обърна само веднъж, може би дочул стъпките ми, и аз се скрих в сенките на къщите.

Бяха си същите както някога, наредени една след друга, олющени и напукани. Покрай тях съм минавал хиляди пъти като малък. Сега обаче изглеждаха още по-занемарени.

Той сви зад ъгъла. Вляво се намираше малкото училище и Бъкли Парк, където едно време играехме баскетбол на площадката. Една пресечка по-нататък по „Пъркинс“ зееха развалините на старата обувна фабрика, затворена от години. Когато бягахме от час, често ходехме там да се крием от свещениците, да запалим някоя и друга цигара.

Обаче когато и аз свих зад ъгъла, него вече го нямаше!

Мамка му! , изругах наум. Открай време не ме биваше да проследявам хората.

И моментално разбрах, че преследван съм бил аз!

Около шията ми се стегна мощната му хватка. Дръпна ме рязко назад, с подпряно в кръста коляно. Кучият му син бе по-силен от едно време.

Вдигнах ръце и хващайки го за врата, се опитах да го прехвърля през мен. Не можех обаче да дишам. Чух го как пъшка, стягайки хватката още по-силно, извивайки ме назад. Гърбът ми всеки момент щеше да изпука за последно.

Започнах да изпадам в паника. Ако не успеех да се извъртя бързо, тоя щеше да ме затрие.

— Кой го хвана? — изсъска той в ухото ми.

— За какво питаш? — изхърках аз едва-едва.

Той натисна още по-силно.

— Удара на Флути за Ориндж Боул през 1984-а.

Опитах се отново да го прехвърля през мен, напъвайки с всички сили. Сполучих обаче само да го накарам да си стегне хватката още по-силно. Премалях от разкъсваща болка.

— Джерърд… Фелън — изхриптях най-накрая.

Изведнъж хватката около гърлото ми отслабна. Паднах на едно коляно, жадно вдишвайки с широко отворена уста.

После вдигнах глава и се взрях в самодоволното лице на по-малкия си брат Дейв.

— Извади късмет! — ухили се той. После протегна ръка да ми помогне да стана. — Добре че не те питах кой пък спаси удара на Флути миналата година.

Прегърнахме се. Сетне отстъпихме назад и се заоглеждахме един друг, сякаш щяхме да правим списък кой как се е променил. Той бе пораснал, вече си бе истински мъж. Не бях го виждал почти четири години. Тупнахме се по раменете.

— Издигнал си се в очите на слепите — казах аз и отново го притиснах към мен.

— Затова пък ти ще ме ослепиш, като те гледам — отвърна той ухилено.

Засмяхме се като едно време и си стиснахме ръцете в римски поздрав. После лицето му изведнъж се промени. Веднага ми стана ясно, че е разбрал. Явно вече всички бяха наясно.

Дейв поклати глава някак си безпомощно.

— О, Неди, какво е станало там?

Заведох го в парка, седнахме на една ниска стена и му разказах как отидох в къщата в Лейк Уърт и как видях да изнасят Мики и останалите ни приятели в найлонови чували.

— Ох, Неди… — въздъхна Дейв и поклати глава, неспособен да продължи. Очите му се навлажниха и той оброни глава.

Прегърнах го през раменете. Беше ми трудно да гледам как Дейв плаче. Той бе пет години по-малък от мен, но странно, винаги бе стабилен и въздържан. Дори когато по-големият ни брат умря и аз се бях побъркал от скръб. А сега ролите ни се бяха разменили. Дейв бе втора година в колежа по право в Бостън. Бялата овца в семейството.

— Положението е още по-зле — стиснах рамото му аз. — Мисля, че ме издирват, Дейв.

— Издирват ли? — вдигна рязко глава той. — Теб? За какво?

— Не знам със сигурност. Може би за убийство.

Този път му разказах всичко. Цялата история. Обясних му и за Тес.

— Какво намекваш? — той впери поглед в мен. — Че идваш тук, бягайки от ченгетата ли? Че имаш пръст в това, че си част от цялата тази лудост?

— Мики го измисли — отвърнах, — но нямаше представа с какъв човек работи. Но който и да е бил, Дейв, той е избил нашите приятели. Докато не докажа обратното, хората ще мислят, че съм аз. Но мисля, че и двамата знаем с кого е работил там Мики. — Взрях се настойчиво в очите му.