Джеймс Патерсън - Спасителят

Но тъй или иначе, това свърши само за един ден.

След Провидънс всичко започна да ми изглежда познато. Шарън, Уолпоул, Картън — места, където като малък играех хокей. Отново взех да се напрягам. Ето че отново се връщах у дома. Но не като хлапето, което постъпи в Бостънския университет, нито пък като оня, който фактически избяга от града…

А като издирван от властите престъпник, посегнал на плячка далеч по-голяма, отколкото баща му би могъл дори да сънува.

Щом автобусът изпъшка за последен път със спирачки и спря на автогарата в Бостън, аз си помислих: Крушата не пада по-далеч от дървото.

Дори и да я захвърлиш колкото може по-встрани.

— Специален агент Шъртлеф се досети за цялата тази работа.

Шефът на Ели, Джордж Морети, сви рамене, сякаш искаше да каже:_ Да не повярваш._ Ханк Коул, началник на местния отдел на ФБР, също беше изненадан. И тримата се намираха в офиса му на най-горния етаж в Маями.

— На мястото на произшествието тя разпозна три инструмента, използвани от специалистите за отваряне на рамки. След което в личните вещи на една от жертвите откри цифри, които съвпадаха с паролата на алармената инсталация на Стратън. Малко по-късно открихме откраднатите униформи, натъпкани в торба в багажника на една кола, близо до къщата на жертвите.

— Изглежда, най-сетне успя да намериш приложение на тази твоя диплома по Изкуствата, специален агент Шъртлеф! — лицето на Коул сияеше.

— Това стана, защото можах да огледам и двете местопрестъпления — отговори Ели малко нервно.

За първи път заставаше пред началник от такъв калибър.

— Жертвите са се познавали един друг. От района на Бостън са и всички имат дребни прегрешения. — Морети плъзна копие от предварителния доклад по бюрото към шефа си. — За престъпление от такава величина никога преди това не са и помисляли. Има и още един член на тази група, който е идвал да живее тука и който явно е изчезнал. — След доклада той плъзна и една снимка по бюрото. — Някой си Нед Кели . Снощи не се е явил на работа в един от местните барове. Нищо чудно, тъй като полицията в Южна Каролина е намерила един стар бонвил, регистриран на негово име, на някакъв глух път близо до 1–95, на около шестстотин километра на север оттук.

— Какво му е досието на този Кели? — попита Ханк Коул.

— Като малък имал някакви дребни прегрешения, но вече са заличени. Виж, баща му е друга работа — три присъди! Като се започне от незаконно букмейкърство, та се стигне до укриване на крадени стоки. Трябва да покажем снимката на това хлапе и из хотела в Палм Бийч, където е станало и другото убийство. Да видим какво ще се получи…

— Аз всъщност огледах и това място — осмели се да се обади Ели, след което каза на шефовете си, че времето на смъртта не съвпада с обирите. — Освен това полицията на Палм Бийч смята това за престъпление на сексуална основа.

— Изглежда, нашият специален агент има намерение да става и детектив по убийствата — усмихна се Ханк Коул.

Ели преглътна забележката му. Едва се овладя, за да не отвърне: Ако не бях аз, нямаше да стигнете доникъде.

— Нека оставим малко работа и на местните власти. — Коул й се усмихна. — Изглежда, този Нед Кели е изкормил старите си другарчета, а? Е, значи вече се е класирал за света на големите престъпления. Какво ще кажете, специален агент, готови ли сте да отлетите на север и да се заемете с този тип? — обърна се той към Ели.

— Разбира се — отвърна тя.

Независимо че се държаха с нея снизходително, зарадва я фактът, че поне е включена в прекия екип.

— Имате ли някаква представа къде по-точно на север е тръгнал?

Морети сви рамене и се приближи към картата на стената.

— Близките му са тук. А може би при тях укрива краденото. — Той заби едно червено кабарче на картата. — Смятаме, че е в Бостън, сър.

— По-точно — обади се Ели, — в Броктън.

Барът на Келти се намираше на ъгъла на „Темпъл“ и Главната в Южен Броктън. Обикновено затваряше около полунощ след спортния преглед за изминалия ден. Или когато собственикът Чарли най-накрая успееше да откърти и последния редовен клиент от мястото му пред чашата.

Тази вечер успях да извадя късмет. Лампите загаснаха точно в 11:35.

Няколко минути след това едър мъжага с къдрава кестенява коса под качулката на анцуга викна: „До утре, Чарл“, затвори вратата и стъпи на тротоара. После тръгна по Главната, преметнал раница през рамо, леко приведен срещу хладния априлски вятър.