Джеймс Патерсън - Спасителят

— Баща ти е криминално проявен, нали? — прекъсна ме Ели.

— Криминално проявен ли? Та той има запазена килия в затвора „Суза“ в Шърли за вечни времена. Крушата не пада по-далеч от дървото, казвал ми е той много пъти, като че ли е очаквал да потвърдя думите му. Представяш ли си, той се отказа от мен. А само няколко години преди това заради него убиха собствения му син, моя по-голям брат. Какво ще кажеш, голям майтап е животът ми!

Ели поклати глава. За миг срещнах погледа й и ми се стори, че ми вярва.

— Месец след като напуснах, момичето се отрекло от показанията си. От училището получих любезно писмо, в което се извиняваха. Но злото вече беше сторено. Повече не можех да бъда учител.

— Съжалявам — въздъхна Ели.

— А знаеш ли кои не се отказаха от мен, агент Шъртлеф? Моят братовчед Мики. Боби О’Райли. Барни и Дий. Макар и да бяха най-обикновени броктънски хулигани, на всички им бе ясно колко много означаваше за мен тази преподавателска работа. И ти си готова да повярваш, че аз бих убил тези хора! Сега веднага бих си теглил куршума, ако това ще ги върне. Но както и да е… — усмихнах се аз, като си дадох сметка, че се държа прекалено емоционално. — Мислиш ли, че ако имах шейсет милиона долара, щях да разговарям с теб в някакъв си скапан мотел като този?

Ели също се усмихна.

— Може да си по-умен, отколкото изглеждаш.

Внезапно по телевизията започнаха новините. Новината на деня бе репортаж за днешното отвличане. Очите ми се разшириха. Хайде пак се почна! Лицето ми отново се появи на екрана. Исусе Христе, името ми!

— Нед — тихо продума Ели Шъртлеф, съзряла паниката в очите ми, — трябва да се предадеш. Аз ще те заведа. Това е единственият начин да се измъкнеш от тази бъркотия. Единственият!

— Не, не съм съгласен с теб. — Взех пистолета и я хванах за лакътя. — Хайде, махаме се оттук.

Хвърлих малкото си лични вещи в микробуса. В кутията с инструменти намерих отвертка и смених масачузетските номера с номера от Кънектикът, които успях незабелязано да сваля от една друга кола на паркинга.

А сега вече трябваше да се отърва и от микробуса. Вече сигурно са открили рънъра. Трябваше да се отърва и от Ели Шъртлеф. Но единственото, което не можех да направя, бе да се предам. Не и докато не разберях кой ни е погодил номера и е избил приятелите ми. Не и докато не откриех кой е тоя шибан Гаше.

Скочих в микробуса и нервно го подкарах.

— Къде отиваме? — попита Ели, усещайки рязката промяна в поведението ми.

— Не знам — отвърнах.

— Нед, ако искаш да ти помогна — повтори настойчиво тя, — трябва да ми позволиш да те заведа в полицията. Недей да правиш още глупави неща.

— Мисля, че е много късно за това — отвърнах аз, търсейки място, където да я оставя.

Открих една тиха и спокойна отсечка по шосе 138, между каменна кариера и салон за продажба на употребявани автомобили. Отбих от пътя, спрях на едно закътано от погледи място и дръпнах ръчната спирачка.

Ели бе започнала да се плаши, виждах го в очите й. Стана й ясно, че не отиваме там, където тя си мислеше. Ала какво можех да направя?

— Моля те, Нед — каза тя. — Не прави глупости. Друг начин няма да се измъкнеш от кашата.

— Има още един — възразих аз и й кимнах с глава да излиза.

— Ще те намерят — настоя тя. — Днес или утре. Ще направиш така, че да те убият. Говоря сериозно, Нед.

— Всичко, което ти разказах, е вярно, Ели. — Погледнах я право в очите. — Не съм извършил тези неща. Не съм извършил и другото, за което може по-късно да чуеш. А сега, хайде, излизай.

Натиснах копчето за блокировката, пресегнах се през нея и й отворих вратата.

— Грешиш — повтори Ели. — Не прави това, Нед.

— Е, ти поне чу цялата ми история.

Наречете го, ако искате, Стокхолмски синдром с обратно действие, но започнах да изпитвам нещо като привързаност към специален агент Ели Шъртлеф. Разбирах, че наистина иска да ми помогне. Тя беше вероятно моят последен и най-добър шанс. Затова не ми беше приятно, че си тръгва.

— Без нито една гънчица по дрехите ти, точно както обещах — усмихнах се аз. — Гледай това непременно да го кажеш на партньора ти.

Вперила в мен поглед, в който се четеше смесица от разочарование и яд, тя бавно се измъкна от микробуса.

— Отговори ми само на един въпрос — помолих аз за последно.

— Какъв? — спря се тя и ме загледа.

— Защо не носиш оръжие на глезена си, след като излизаш на акция?

— Моят отдел не го налага — отвърна тя.

— И що за отдел е това — погледнах я объркано аз.