Джеймс Патерсън - Спасителят

— Кражби на произведения на изкуствата — отвърна агент Шъртлеф. — Работех по случая с откраднатите картини, Нед.

Примигнах. Все едно Великолепния Марвин Хаглър ме бе треснал с един прав в брадичката.

— Оставям си живота в ръцете на един агент от ФБР, а той да вземе да се окаже от „Произведения на изкуствата“. Господи, не мога ли поне един път да свърша работата както трябва?

— Още можеш — прошепна тя, загледана в мен с неизразимо тъжно лице.

— Довиждане, Ели Шъртлеф — кимнах й аз. — Трябва да призная, че се държа адски храбро. Нито за миг не ти мина мисълта, че мога да те застрелям, нали?

— Нито за миг — поклати глава Ели и по устните й заигра лека усмивка. — Пистолетът ти през цялото време беше на предпазител.

— Не смятам, че той го е направил, Джордж! — каза Ели, надвесена над телефона. — Във всеки случай, не и убийствата.

Кризисната група на ФБР в Бостън току-що я бе разпитала за преживелиците й от последните няколко часа. Макар да не бе съвсем в нейната област, тя им разказа всичко, което бе разбрала. Този Нед Кели не е убиец, а просто човек, който се е забъркал в кашата и се е паникьосал. И че ако снимката му не била показана по телевизията, може би е щяла да го склони да се предаде.

Сега в заседателната зала на бостънския офис на ФБР тя можеше да се отчете за свършеното и пред своя шеф във Флорида.

— Спомняш ли си как местната полиция разправяше, че по времето на кражбата алармите едва ли не на всички къщи в града писнали? Ето това е направил той. Нито е убил тези хора, нито е задигнал картините. Само е задействал алармените системи.

— Изглежда, двамката сте си прекарали доста добре времето… — изкоментира Морети.

— Какво намекваш? — свъси вежди тя.

— Не знам, може би само това, че си успяла да измъкнеш толкова много неща за тоя тип. Задигнали сте кола заедно, разказвали сте си житието-битието… 

Ели втренчи поглед в микрофончето на апарата. Току-що бе прекарала осем час пред дулото на пистолет — най-напрегнатия ден в живота й.

— Споменах ли ти, че беше насочил пистолет срещу мен, Джордж, или съм забравила?

— Да, но не отрони и дума дали през цялото това време, прекарано с него, нито веднъж не ти се е представила възможност да му го отнемеш. Или пък да избягаш. Просто си мислех дали някой друг агент на твое място…

— Казах ти, че щях да го склоня да се предаде без никой да пострада. Повтарям ти, че той не е убиец.

Морети изхъмка и я погледна някак съжалително.

— Моля те да ме извиниш, Ели, обаче с това не мога да се съглася.

— С кое? — попита тя с колеблив глас.

— С преценката ти. Моите уважения, разбира се, но…

— На какво основание? — свадливо попита тя, но я обхвана подозрение: Тоя задник май крие нещо от мен.

— Основание първо: невинни момчета не отвличат федерални агенти — отвърна Морети.

— Нали ти казах, че се е паникьосал, Джордж!

— И основание второ: след като показахме снимката му в „Бразилиън Корт“, бяхме уведомени, че са го виждали с Тес Маколиф. Обядвали са заедно. През същия следобед, когато е била убита.

Абсолютно съм сигурен, че това беше най-дългата и най-самотна нощ в живота ми. Нямах представа кому можех да имам доверие, с изключение на брат ми Дейв, но бях твърдо решен да не го намесвам. Всички, към които бих могъл да се обърна за помощ, бяха мъртви.

А най-лошото бе, че някои от онези хора, на които не бих могъл да имам доверие, носеха същата фамилия като мен.

Зарязах микробуса и прекарах нощта, свит на кълбо на седалката в едно денонощно кино в Кеймбридж, изглеждайки Властелина на пръстените няколко пъти поред заедно с една тайфа превъзбудени пубертета. Бях преметнал качулката на анцуга над главата си, защото ме беше страх да си покажа лицето пред хората. С последната прожекция сякаш приключи и моята кратка отпуска.

Към осем часа на другата сутрин взех едно такси за Уотъртън, на петнайсет минути път оттук. На предната седалка мярнах сутрешното издание на Глоуб. Издирва се местен жител за отвличане на агент от ФБР. Търсен е и във връзка с убийство във Флорида. Облегнах се на седалката и придърпах козирката над очите си.

Уотъртън е един от работническите квартали на Бостън, каквито има във всеки град. Отличава се от тях само с това, че освен ирландци, италианци и чернокожи в него живеят и много арменци. Помолих шофьора да ме остави на „Палфри“ и се върнах обратно две пресечки до Маун Обърн. После спрях пред една най-обикновена бяла къща веднага след ъгъла.