Джеймс Патерсън - Спасителят

— Тръгнала си да потичаш малко ли, скъпа?

— След половин час ще се върна — отвърна Лиз Стратън, приближавайки се към бюрото. — Просто си търсех ключовете. Май че ги оставих тук.

— Ще предупредя момчетата. — Стратън посегна към телефона.

— Не се притеснявай, Денис. — Тя си взе ключовете от бюрото. — Просто ще потичам малко покрай езерото.

Мъжът я сграбчи за китката и я извърна рязко към себе си.

— Изобщо не се притеснявам — каза той, стискайки я здраво.

— Махни си ръцете от мен, Денис. Моля те.

— Изненадваш ме, скъпа. Знаеш правилата. — В очите му проблесна престорена загриженост, която не беше нищо друго, освен добре контролиран егоизъм.

Двамата застинаха така, впили поглед един в друг. Тя се опита да се откопчи от него, но после се отказа.

— Е, добре, повикай си горилите.

— Така е по-сигурно — каза Стратън удовлетворено, отпускайки хватката си. На китката й се беше появило голямо алено петно. — Съжалявам, скъпа, но трябва много да внимаваме, нали така?

— Няма за какво да съжаляваш, Денис. — Лиз се опита да разтрие изтръпналата си ръка. — Ти стискаш всички, такъв ти е стилът. Това ти е най-големият чар.

Минах през желязната въртележка и смесвайки се с тълпата, се отправих към надписа За треньори от лявата страна на игрището.

Още щом го видях, адреналинът рукна като буен поток във вените ми. Погледнах с копнеж едновремешното табло за резултата. Усетих близостта на Зеленото чудовище, където през 1978 година Бък Дент сложи още веднъж край на мечтите ни.

Фенуей Парк.

Бе прекрасен пролетен следобед. „Янките“ ни бяха на гости. Как ми се искаше да бях дошъл тук само заради това.

Заслизах бавно към игрището към бокс 60 С. После се спрях за секунда зад слабия и дребничък мъж в бялата риза, загледан към игрището.

Накрая седнах до него. Той едва обърна глава.

— Здравей, Неди.

Стъписах се, като видях баща ми толкова слаб и съсухрен. Скулите му стърчаха, бузите му бяха хлътнали, косата му, която бе винаги бяла, сега се бе превърнала в няколко сиви кичурчета, пръснати тук-там из главата му. Кожата му бе посивяла като стар пергамент. Някогашните му яки ръце на работник сега приличаха на покрити с кожа кости. В тях стискаше свита на руло програма.

— Чух, че си искал да ме видиш.

— Чакай, тате, не бързай — обърнах глава към него. — Това на игрището „Янките“ ли са, или тайни агенти от ФБР?

— Мислиш ли, че имам нещо общо с дивотията, която стана в онази къща? — Баща ми поклати глава. — Смяташ ли, Нед, че ако исках да те продам, ще го направя пред майка ти? Но да отговоря на въпроса ти — усмихна се изведнъж той. — Виждаш ли номер трийсет и осем? Не съм сигурен дали изобщо съзира топката.

Не можах да сдържа усмивката си. Франк грейна още повече. За секунда в очите му като че ли проблесна до болка познатата искрица на стария запалянко.

— Изглеждаш добре, Нед. Освен това вече си и известна личност.

А аз не знаех какво да кажа. Никак не ми бе леко да видя на какво е заприличал баща ми.

— Не е необходимо да говориш. — Той ме потупа с програмата по коляното. — Знам, че ти приличам на призрак, който още не е разбрал, че е умрял.

— Щях да кажа, че си по-добре, отколкото ми казаха — усмихнах се аз.

Играта вече бе навлязла в третия ининг. „Сокс“ бяха на бата, 3 на 1. Зрителите започнаха да скандират, настоявайки за рали. Баща ми поклати глава.

— Никога не бих повярвал, че ще се наложи да предавам занаята на теб, Неди. Целият ми живот мина в хлъзгане по наклонената плоскост и по пътя надолу непрекъснато съм се мъчел да се хвана за голямата възможност. А виж се ти! Още при първия опит и си готов.

— Май съм имал някакви скрити таланти — присвих рамене аз. — Винаги съм знаел, че в мен има нещо велико.

— Е, това разбива сърцето ми! — Устните му се изкривиха в тъжна усмивка. — Не беше ли сенатор Мойнихън, който нарече това ирландска орисия — животът непрекъснато да ни разбива сърцата.

— Да, ама той май го каза по повод на семейство Кенеди. Или на „Сокс“.

— Е, тъй или иначе, разбива на стареца сърцето — кимна той. — Тоест на онова, което е останало от него.

Взрях се в светлосините му, почти прозрачни, очи. Не в отиващия си старец, когото не бях виждал от четири години, а във вечния измамник, дето и в момента се опитваше да ме будалка.

— Разбива и моето, тате. Кой е Гаше?

Баща ми не откъсна поглед от игрището.

— Кой?

— Хайде стига, ти си живя живота както искаше, обаче и мен забърка в него. Така че трябва да ме измъкваш. Кой е Гаше?