Джеймс Патерсън - Спасителят

— Нямам представа за кого или за какво става дума, синко. Кълна се в Бога, Нед!

Винаги съм се удивлявал на начина, по който баща ми умееше да изтърси някоя опашата лъжа и веднага да се закълне, че е чистата истина.

— Джордж се изтърва — подхвърлих му аз.

— Така ли? — сви рамене с безразличие баща ми. — И какво рече?

— Спомена, че е бил откраднат един Джаксън Полок. А никъде не се съобщава какво е било откраднато.

Франк се усмихна и ме потупа по рамото.

— Объркал си призванието си, Нед. Трябвало е да станеш детектив, а не спасител.

Не обърнах внимание на задявката.

— Моля те, тате, кажи ми кой е Гаше. Не си играй с мен. И двамата много добре знаем, че Мики не би си мръднал и пръста, ако теб те няма в играта.

На игрището страстите се бяха нажежили, чу се тъпият удар на бухалката и публиката застина в очакване. Нито един от двама ни обаче не обръщаше внимание на ставащото на терена.

— Аз умирам, Нед — каза баща ми. — Нямам нито силата, нито времето.

— Но не и ако ти присадят бъбрек.

— Бъбрек ли? — За пръв път, откакто бях седнал до него, в очите му светна гняв. — И ти си мислиш, че бих могъл да живея, като продам живота на онези деца? Така ли мислиш, Неди?

— Не знам. Не смятам, че би могъл да устроиш капан на собствения си син и след това да си живееш така, като че нищо не се е случило. Ти вече изгуби едно дете, тате, което работеше за теб, нали?

Франк пое леко дъх и се закашля. Нямах представа какво става в момента в главата му. Мъчеше ли го угризение на съвестта? Ами! По-скоро се чудеше как да отрече. Просто стоеше, без да помръдва, следейки играта само с очи. После посочи към другия край на трибуните.

— Седнали са там, знаеш ли?

— Тате — казах аз, рязко обръщайки се към него. — Моля те, стига с тия тъпотии! Издирват ме за убийство .

Франк стисна зъби, като че ли той бе пострадалият. Костеливите му пръсти сграбчиха конвулсивно програмата.

— Никой не трябваше да пострада — бавно каза той накрая. — Само това мога да ти кажа.

— Да, но пострадаха, тате. Мики, Боби, Барни, Дий — всички те са мъртви. Знаеш много добре как се чувствам, когато единственият човек, към когото мога да се обърна за помощ, си ти. Помогни ми да намеря убийците им, тате. Помогни ми да отмъстя за приятелите си, за твоя племенник.

Той се извърна към мен. За миг помислих, че ще се пречупи.

— Джордж ти е дал хубав съвет, Нед. Намери си добър адвокат. След това се предай. Всеки човек с глава на раменете си ще разбере, че ти не си убил децата. Повече нямам какво да ти кажа.

— Няма какво да ми кажеш ли! — повторих аз и усетих топлата влага в очите си.

— Не се занимавай повече с това нещо, Неди. — Франк се извърна към мен с гняв в очите.

Мисля, че никога не съм се чувствал толкова зле, както в този момент. Разбирах ясно и недвусмислено, че моят старец ще ме отпрати, без да си мръдне пръста да ми помогне. Кръвта ми закипя. Изправих се и го загледах, свел унищожителен поглед към него.

— Аз ще го намеря, тате! И когато го намеря, ще разбера много неща и за теб.

Двама от янките бяха стигнали до базата. „Сокс“ бяха направили смяна на пичинга.

— Говориш тъй, а вярваш ли си? — изплю думите баща ми. — Както ти казах, лош късмет и нищо повече.

— Вярвам, тате.

Дадох му достатъчно дълго време, за да промени намерението си, но той даже не ме погледна.

Дръпнах козирката върху очите си и напуснах боксовете.

Баща си — също.

Едва бях стигнал до изхода на стадиона, но вече си дадох сметка, че се заблуждавам. Всички тия надути думи как съм щял да намеря Гаше… Разполагах всичко на всичко с няколкостотин кинта, които чичо Джордж ми набута в ръцете. Физиономията ми се появяваше по телевизията на всеки кръгъл час. Въпрос на време беше полицията да се спусне и да ме обгради отвсякъде.

Даже не знаех какво трябва да правя по-нататък.

Спрях се на изхода от парка и за първи път нямах представа накъде да поема. Знаех, че работата с Тес Маколиф изглеждаше зле. Давах си сметка, че моето ДНК сигурно е из цялата стая, отпечатъците ми — също. Обаче истината бе, че единственият ми грях бе да задействам няколко аларми и нищо повече. Ели може би беше права — вероятно имах само един шанс. Да се предам. Но и той намаляваше с всяка изминала секунда.

Намерих един градски телефон на няколко пресечки от Кенмор Скуеър. Изпитвах нужда да поговоря с някого и само едно име можа да ми дойде наум — Дейв. Докато набирах номера в квартирата му, усетих, че товарът от плещите ми като че ли се смъква.