Джеймс Патерсън - Спасителят

Мъжът изглеждаше на около четиридесет години, с гъста тъмна коса, бе облечен в найлоново яке, с телосложение на културист. В никой случай не бих могъл да го надвия. Ножът все още беше у него и той бързо се извъртя, приклякайки на крака. Разполагах с не повече от една секунда да си спася живота.

Панически заопипвах наоколо да намеря каквото и да било. На стената в ъгъла бе подпряна алуминиева бейзболна бухалка. Сграбчих я и замахнах с все сила. Шибаната бухалка разби само лампите над билярдната маса.

Мъжът се отдръпна назад, за да не го засегне дъждът от стъкла. Изведнъж осъзнах, че той ми се смееше.

— Картините не са у мен! — изревах аз.

— Съжалявам, господин Кели. — Непознатият отново насочи ножа напред. — Това изобщо не ме интересува.

Хвърли се към мен и острието се впи над лакътя ми. Ръката ми се схвана от невероятната болка. Още по-ужасно бе, че видях с очите си удара.

— И това е само началото — каза той с усмивка.

Аз също размахах бухалката, забравил болката, и този път успях да го перна по ръката. Той изохка. Ножът издрънча на пода.

Отново налетя върху ми. Блъснах се в стената и пред очите ми заискряха звезди. Опитах се да го отблъсна с удари на бухалката, но той бе твърде близо. И бе ужасно силен.

Сграбчи бухалката и я притисна в гърдите ми. Ребрата ми сякаш изпукаха. Сетне я усетих върху гърлото си.

Започнах да се задушавам. Аз също бях силен, но не можех да го помръдна. Нямах въздух.

Почувствах, че вените по лицето ми се издуват. С последните остатъци от силата си рязко вдигнах коляно и го забих в чатала му. После се хвърлих върху него. Двамата се търколихме на пода, блъснахме се в лавиците зад билярдната маса, съборихме стойката за щеки, видеото с трясък се разби на пода.

Изведнъж мъжът изрева от болка. Помислих, че си е ударил главата. Видях ножа му на пода в другия край на стаята. Изтичах да го взема и се върнах, преди погледът му да се проясни.

Хванах го за косата, опънах му главата назад и притиснах острието в брадичката му.

— Кой те изпрати? Кой?

Очите му се изцъклиха.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещях аз.

Сграбчих го за яката и го дръпнах нагоре, но мъжът просто се отпусна в ръцете ми като чувал.

В гърба му се бе забила хокейна кънка. Пуснах го и той се просна напред. Беше мъртъв.

Залитнах от изтощение. Останах намясто, дишайки тежко, без да свалям поглед от него. После реалността изведнъж се стовари върху мен. Току-що бях убил човек.

Не можех да мисля за това, не и точно сега. Върнах се при брат ми и клекнах до него за последен път. Сълзи опариха очите ми. Погалих го по бузата.

— О, Дейв, какво направих?

Надигнах се с усилие и преплитайки крака, отидох до книгата на дивана. После откъснах страницата с портрета на д-р Гаше.

Измъкнах се от приземния етаж и потънах в нощта. И от двете ми ръце течеше кръв, затова ги усуках с анцуга като с бинт. След това направих нещо, на което през последните няколко дни бях станал много добър.

Побягнах.

Чуруликането на мобилния му телефон го накара да скочи от леглото. Денис Стратън и без това не спеше. Лежеше и чакаше да започнат новините по Си Ен Би Си. Скочи и както беше по боксерки, успя да вдигне телефона на второто позвъняване. Лиз се бе свила на кравай и спеше. Той погледна дисплея. Скрит абонат.

Оживи се. Проблемът май бе на път да се разреши.

— У нас ли са вече? — попита Стратън тихо.

Искаше да приключи с този въпрос веднага. Защото започваше да се бои. А той никак не обичаше да се чувства уплашен. Денис Стратън бе човек, който винаги владееше положението.

— Почти… — Човекът отсреща се поколеба. Стратън усети, че нещо между тях се променя. — Ще ни трябва още малко време.

— Още малко време… — Устните на Стратън пресъхнаха.

Той наметна халата си и тръгна към терасата. Обърна се и погледна към Лиз. Стори му се, че жена му се размърда под чаршафите.

— Още малко време ли? Ти ми каза, че е в ръцете ни. Увери ме, че с това са се заели професионалисти.

— Точно така — каза гласът отсреща, — само че…

— Само че какво ? — изсъска Стратън.

Той стоеше на терасата, загледан към морето, ветрецът леко рошеше остатъците от коса по оплешивяващата му глава. Бе навикнал да му докладват резултати, а не да се извиняват. Затова плащаше на хората.

— Стана засечка.

Още щом се завърна в офиса си във Флорида, Ели прегледа сводката от Бостън за убийствата, извършени от Дейвид Кели и още един човек преди два дни в Броктън. Чувстваше се отвратително — за тези зловещи убийства виновна бе само тя и никой друг.