Джеймс Патерсън - Спасителят

Бе кървава, професионално свършена работа. Рана от нож под петото ляво ребро, след което острието рязко се вдига нагоре, за да попадне точно в сърцето. Който и да го бе направил, е искал жертвата му да страда. А другият човек, оня, с кънката в гърба, бе криминално проявен тип на име Ърл Ансън, със зулуми в Бостън и в Южна Флорида.

Но най-много я безпокоеше фактът, че навсякъде имаше отпечатъци от пръстите на Нед.

Как е могла да се излъже в него? Имаше две възможности — или той е най-хладнокръвният убиец, за когото тя бе чувала, или някой хладнокръвен убиец бе по следите му. Някой, който е знаел с кого Нед ще влезе във връзка в Бостън. Някой, който е търсел нещо, намиращо се у Нед.

Като например откраднати картини.

Името на Нед вече се свързваше със седем убийства. Той бе нещо повече от най-вероятен извършител. Снимката му бе разпратена до всяко полицейско управление. Бе станал обект на най-мащабното издирване в историята на Бостън от Бостънския удушвач насам.

Ели затвори файла, опитвайки се да си представи сцената. Няма начин да е станало така. Не и след като Нед й бе разказал за брат си. Просто не го виждаше как би могъл да убие Дейв. Не, това бе невъзможно. Тя прелисти бележките, които си бе водила при разговора си с него. Факултетът по право в Бостънския колеж. Вече единствената надежда на семейството…

На мястото на престъплението полицията бе намерила книга за картините на Ван Гог, от която бе откъсната една страница. Прочутият портрет, нарисуван от великия художник. Значи Нед също вече знаеше.

Продължавай да търсиш, беше я помолил той. Намери Гаше!

Ами Тес? Каква бе връзката й с всичко това, защото нямаше начин да не е свързана. Полицейските доклади за нея бяха ужасно схематични и сухи. Интересното бе, че сметките й в тузарския хотел бяха плащани винаги в брой.

Изведнъж Ели се досети за думите на Нед от последния им разговор. Била ли си някога влюбена? , беше я попитал.

Я се стегни, мисли разумно , скара се на себе си тя. Нед я бе отвлякъл и я бе държал на мушка цели осем часа. Бе свързан със седем убийства. Търсят го толкова много агенти, колкото не са били отделяни и за Бин Ладен. Възможно ли бе да ревнува?

И защо въпреки всички улики тя всъщност му повярва?

Върни се пак на обира , рече си Ели. Ключът на загадката се намираше там. С това чувство бе останала още от самото начало.

Кабелът беше отрязан — крадците са знаели паролата за алармената инсталация. Ако приятелите на Нед не са откраднали картините, значи някой друг го е направил.

Възможно ли бе човекът, стоящ зад обира, да се е уплашил, че полицията лесно ще се досети кой е, щом разбере, че крадците са използвали паролата? И е отрязал кабела, надявайки се да скрие факта, че паролата му е била известна.

Това е вътрешна работа , отново си повтори Ели.

Ели изчака търпеливо кремавото бентли кабриолет да се промъкне през портите и да прошумоли към нея с белите си гуми по камъчетата на алеята.

— Агент Шъртлеф! — Стратън спря пред входа, правейки се на изненадан. Бе облечен за голф и изражението на лицето му показваше, че се радва да я види толкова, колкото и данъчен инспектор.

— Добра работа свършихте с ареста в Бостън, дума да няма — подсмихна се той, слизайки от колата. — Не смятам обаче, че въпреки времето, прекарано с Кели, сте успели да узнаете нещо ново за моите картини.

— Имаме връзка с всички търговци и полицейски управления в цял свят — отвърна Ели, опитвайки се да звучи учтиво. — На радара обаче още няма нищо.

— На радара, а? — Очите на Стратън се присвиха зад слънчевите му очила „Оукли“. — Е, позволете ми тогава да ви издам една малка тайна. — Той се наведе към нея и остро прошепна в ухото й: — Те не са тук !

Мъжът се отправи към къщата и Ели го последва. Посрещна го камериерката и му подаде няколко писма.

— А онзи ваш малък приятел? Спасителят, който успя да пробие системата ми за сигурност? И той ли е още под радара?

— Май точно затова съм дошла — отвърна спокойно Ели. — Откровено казано, не сме сигурни, че някой изобщо е пробивал системата ви за сигурност.

Стратън се извърна към нея ядосано и вдигна очилата си на оплешивяващата си глава.

— Бих си помислил, че след като оня тип ви държа толкова време с пистолет, насочен в главата ви, вече сте се отървали от тази мисъл за „вътрешна работа“. Колко души вече изби онзи тип? Пет, шест? Признавам си, че не съм ходил в детективско училище, но не е необходимо кой знае какво усилие, за да се предположи, че той е взел и картините.