Джеймс Патерсън - Спасителят

Ели усети как брадичката й потръпна, но се овладя.

— Ще отнема само минута от времето ви.

Стратън демонстративно погледна часовника си.

— След половин час имам насрочен работен обяд в „Клъб Колет“. Това означава, че не разполагам с повече от минута, за да се възхитя на последното ви откритие.

Ели го последва неканена в кабинета му и Стратън се тръшна на изкусно тапицирания стол зад бюрото.

— Спомняте си, че го питах защо кабелът на алармената инсталация е бил отрязан, след като камериерката си спомня, че крадците са разполагали с паролата. — Ели седна срещу него и отвори раничката си.

Той описа нетърпелив кръг с отпусната длан.

— Сигурен съм, че с това повече няма да се занимаваме, нали?

— Не, няма — отвърна Ели и извади жълто-кафяв плик. — Поне докато не разберем какво трябва да правим с това .

Тя издърпа от плика найлонова торбичка за улики и я сложи на бюрото. В нея се виждаше разгънато листче хартия. Стратън наведе глава. Противната му усмивчица бавно се стопи.

10-01-85 . Паролата му за алармената инсталация.

— Не се искаше кой знае какво усилие — започна Ели, внимавайки да не изтърве нещо излишно, — за да се запитаме защо крадците са имали такъв жив интерес към датата на вашето първо излизане на борсата.

— Къде го намерихте? — Лицето на Стратън се изопна.

— В един от убитите в Лейк Уърт — отвърна Ели. — Мисля, че миналия път ви помолих да ми дадете списък с хората, знаещи паролата на инсталацията ви. Доколкото си спомням, вие споменахте управителя, дъщеря ви и госпожа Стратън, разбира се…

Мъжът поклати глава с пресилена развеселеност.

— Вие май наистина се смятате за супердетектив, агент Шъртлеф? — Ели устоя на насмешливия му поглед. — Имате диплома по изкуства — продължи Стратън. — Вашата работа е да помагате на другите агенти, когато нещата опрат до произход и автентичност на картините. Мога да си представя колко трудно е за артистичната ви душа цял живот да ви се налага да преследвате безценните платна, които за съжаление принадлежат на други хора.

— Моята работа е да разкривам фалшификати — каза кратко Ели.

На вратата се почука. Лиз Тейлър подаде глава.

— Извинете. — Тя се усмихна на Ели, после се обърна с неутрален тон към Стратън: — Денис, хората от кетъринга са тук.

— Идвам. — Той й се усмихна, после отново сведе поглед към Ели. — Опасявам се, че губенето на време е към своя край, агент Шъртлеф. — Той се изправи. — Подготвяме къщата за едно малко събиране в събота вечер. Лигата за запазване на бреговата линия — това е прекрасна кауза. Трябва да дойдете. Току-що постигнахме споразумение със застрахователната компаия. На стените ще висят вече съвсем нови произведения на изкуството. Бих искал да чуя мнението ви.

— Разбира се — отвърна тя. — Вие сте платили повече.

Стратън продължи да я гледа със самодоволна усмивка. Той бръкна в джоба на панталоните си и измъкна пачка банкноти, кредитни карти, малко дребни и остави всичко на масата.

— Едно от моите задължения, агент Шъртлеф, е да предпазвам близките си от обвинения, касаещи нашия личен живот.

Ели взе торбичката от бюрото и тъкмо се канеше да я пъхне в плика, нещо я накара да спре и да се замисли за момент.

— Играете ли голф, господин Стратън?

— Поигравам малко, агент Шъртлеф — усмихна се мъжът. — А сега ме извинете…

Сред банкнотите и дребните, които Стратън изсипа на бюрото си, имаше и черна тетка за голф.

Когато излязох от дома на Фили, скочих в субаруто на Дейв. Смятах, че разполагам с най-много един ден, преди труповете да бъдат открити. А дотогава да съм се отдалечил на километри оттук. Но накъде?

Карах, без да мисля. Пред мен витаеше образът на брат ми, седнал там като някакво изкормено животно. Аз бях виновен за ужаса. Нещата му бяха пръснати навсякъде из колата — учебници, чифт износени маратонки, компактдискове.

Зарязах колата в някакво малко градче в Северна Каролина и намерих един търговец на употребявани автомобили, който ми продаде една дванайсетгодишна импала 5 5 Модел шевролет. — Б. пр. за 350 кинта, без да задава никакви въпроси. След това се отбих в едно крайпътно заведение, отидох в тоалетната и си боядисах косата. След което внимателно я подстригах.

От огледалото ме погледна съвършено различна личност. Гъстата ми руса коса вече я нямаше.

Помислих си дали да не сложа край на живота си. Да се отбия от пътя и да скоча с тази таратайка от някоя висока скала. Стига да я намеря. Или пък да използвам пистолет. Тази мисъл ме накара да се разсмея. Издирваха ме из цялата страна за седем убийства, а аз нямах даже пистолет!