Джеймс Патерсън - Спасителят

— Нед! — възкликна Дейв екзалтирано, като ме чу, но веднага сниши глас. — Господи, очаквах да ми се обадиш. Къде си? Добре ли си?

— Добре съм. Мисля си за много неща. Ситуацията не се разви така, както я бях планирал.

Той сниши още повече глас:

— Говорил си с татко.

— Да, говорих. Казано в най-общи линии, той ми пожела късмет и ми заръча да му драсна някой и друг ред от пандиза. Обаче трябваше да видиш „Сокс“. Това му беше най-хубавото на срещата ни. Слушай, доста мислих напоследък за онова, което ми каза. Трябва да говоря с теб, Дейв.

— И аз искам да те видя, Неди. — Звучеше много въодушевено. — И да ти покажа нещо за този Гаше… Обаче, Нед, полицията идва и тука… Всички знаят, че не си убил Мики и останалите. Оказва се, че имало нещо, наречено „състояние на афект“. Означава, че когато си оказал съпротива при ареста, не си бил на себе си.

— И това ще ми е защитата? Че съм бил невменяем ли?

— Не, просто под натиска на обстоятелствата си бил принуден да извършиш неща, които не би направил при ясно съзнание. Ако това ти помогне да спечелиш някоя и друга точка, защо не? Обаче трябва да спреш да потъваш още по-надълбоко. Трябва ти адвокат.

— Ти да не почваш работа като адвокат, господин съветник?

— Опитвам се да ти спася живота, задник такъв!

Затворих очи. Всичко свърши, нали? Трябваше да постъпя правилно.

— Къде можем да се срещнем, брат ми? Не мога да рискувам да дойда във вашето барче.

Дейв помисли малко.

— Помниш ли Хикса?

Фили Морисани. Обичахме да гледаме телевизия в приземния му етаж на Хилсайд, в същия квартал, където бяхме израсли и ние. Това бе нещо като наш частен клуб. Беше голям поклонник на Досиетата Х , затова му викахме Хикса. Чух, че започнал работа във „Веризон“ 4 4 Голяма американска комуникационна компания. — Б. пр. .

— Разбира се, че помня.

— Той почти винаги е на работа и аз понаглеждам мястото. Ключът е пак там, където винаги е бил. В момента съм на училище и след това трябва да свърша някои неща. Какво ще кажеш за шест. Ако дойда преди теб, ще оставя вратата отворена.

— А през това време аз ще тренирам да си държа ръцете отзад, за белезниците.

— Ще те измъкнем от тази каша, Нед. Не съм ти казал още, но имам отличен по „Правила и нормативи“.

— Брей, значи всичко е розово! Ама да си дойдем на думата, как си по съдебни процеси?

— Съдебни процеси ли? — изстена Дейв. — Там никакъв ме няма.

Закискахме се и двамата. Чух смеха му и усетих, че не съм сам. Пред очите ми като че ли просветна, усетих да ме облива приятна топлина.

— Ще те измъкнем от тази каша — повтори Дейв. — Не се показвай много-много. Ще се видим в шест.

Имах да убивам някой и друг час, затова се заразхождах около Кенмор Скуеър. Изпих една бира в безлюден ирландски бар и догледах края на мача. „Сокс“ успяха да се измъкнат с тройка на деветия ининг и спечелиха. В края на краищата, може би все пак трябва да се вярва в чудеса.

Отпивах на малки глътки от бирата, давайки си сметка, че това сигурно ще ми е последната за много, много дълго време. Животът, такъв, какъвто го знаех, щеше да приключи. Определено отивах в затвора. Сложих на бара една десетачка за бармана. Състояние на афект… Супер, Нед, животът ти зависи от това да се надяваш хората да помислят, че си откачалка.

Минаваше пет и аз взех едно такси, което за четиридесет долара ме върна обратно в Броктън. Накарах шофьора да ме остави на „Едсън“ и минах по пряката пътека — зад началното училище — за Хилсайд, където трябваше да се видим с Дейв.

Въпросната къща бе третата от началото на пресечката очукана сива постройка с къса, стръмна алея отпред. Поех си дъх с облекчение. Черната кола на брат ми бе спряна на улицата.

Изчаках няколко минути, подпрян на един стълб, наблюдавайки за ченгета. Никой не ме бе проследил. Време беше да я свършим тази работа…

Изтичах към задната страна на къщата. Както Дейв ми бе обещал, вратата към приземния етаж бе отворена. Също като едно време. Много обичахме да висим тук по цели дни, да гледаме мачове, а от време на време да палим по някой фас трева.

Почуках на прозорчето.

— Дейв!

Никой не отговори.

Бутнах вратата и миризмата на мухъл и изветрял нафталин ме върна десетилетия назад. Не можеше да се каже, че Фили се е постарал да пообнови мястото, откакто се бях махнал оттук. Същият диван, плетен на квадратчета, окъсано кресло. Билярдна маса с две подобни на фенери осветителни тела над нея, скован от дъски бар.