Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

В същия миг лицето му се вкамени, когато стрелата се заби в гърба му и излезе през гърдите му. Огромна стрела.

Сведе очи към окървавения й връх, който се подаваше между ребрата му, и по лицето му се изписа изумление. Обърна се бавно. Конрад проследи погледа му.

Майсун стоеше до коня на брат си.

С арбалет в ръка. И болка, изписана ясно по лицето ѝ.

А до нея беше жената заложница. И стискаше сноп стрели.

Касим направи крачка към жените, обаче рицарят не възнамеряваше да му позволява подобен ход. Изправи се тежко на крака и използвайки инерцията на тялото си, заби кинжала си в гърба му. Двамата мъже се строполиха на земята в кърваво, прашно кълбо.

Турчинът потрепери и изгъгна нещо. Очите му се разшириха и се приковаха върху рицаря с безумна ярост. Потръпна за последен път и тялото му се отпусна безжизнено.

Конрад отпусна глава върху твърдата земя. Вторачи се в небето. А после усети Майсун. Тя пое главата му в скута си, прокара пръсти през косата му и през сълзи прошепна:

- Не ме напускай, моля те!

- Никога! - отговори той.

Но знаеше, че я лъже. Кръвта в устата му вече беше започнала да блика като фонтан. Дишането му стана още по-накъсано.

- Пази ги! - прошепна той. - Намери начин! Спаси ги! Може би някой ден някой друг ще стори онова, което ние не успяхме!

- Ще ги пазя! Обещавам! Непременно ще ги пазя!

57

- Погребали го там, в църквата. А после Майсун пристигнала в Кония и се заселила тук - продължи старицата. - Станала член на една суфитска ложа. През следващите месеци се връщала многократно в онази пещера - сама, само с един допълнителен кон. Докарала книгите. Скрила ги и на никого не казала за тях. А после, години по-късно, срещнала един човек.

- Производител и търговец на платове - предположи Tec, която следеше като хипнотизирана всяка дума на старицата.

- Да. Той бил член на същата ложа. Майсун му се доверила. Казала му тайната си. Двамата се оженили и започнали нов живот заедно тук, в Кония. - По лицето на старата жена се разля тъжна усмивка. - Това са моите предци.

- Значи стенописът, онези редове от поемата... са допълнени по-късно? - не се стърпя Tec.

- Да - кимна жената. - По-късно тя се върнала и заръчала да ги изпишат в църквата, където Конрад бил погребан.

- Но вие откъде знаете всичко това? - не се стърпя и се намеси Райли.

Старицата се изправи с мъка на крака и се запъти към старо писалище. Поразрови се из него и намери ключе, с което отвори едно от чекмеджетата му. Оттам извади няколко ръкописни страници, пожълтели от времето. Tec не бе в състояние да ги разчете, тъй като бяха изписани със ситни арабски букви - азбуката, използвана в Турция преди 1928 година.

- Тук се разказва цялата история - поясни домакинята им. - Всичко, което Конрад е споделил с Майсун. Документът се предава в рода ни от поколение на поколение. Така е вече седемстотин години.

- И през всичкото това време книгите са останали скрити? - не можеше да повярва Tec.

- Майсун обещала на Конрад да ги пази, както и да се опита да ги сподели със света. Но по онова време нямало начин да го направи. Между Изтока и Запада зеела огромна пропаст. А по нашите земи селджукските турци вече били на път да отстъпят владенията си на османците и техните орди „войници на вярата". Османците пък страдали от манията да създадат империя на исляма. А последното нещо, което Майсун искала, било тези текстове да бъдат използвани като оръжие за дискредитиране на християнската вяра.

Tec и Райли се спогледаха. Думите на старицата им напомниха за вчерашния им разговор. Жената долови насоката на мислите им и се усмихна тъжно. После продължи:

- Не знаела също и към коя от силите на Запада да се обърне. Тамплиерите вече ги нямало. Църквата била в апогея си. Никой, дори и крал, не би посмял да застраши могъществото ѝ.

- Значи книгите са останали скрити... тук?

- Точно така - кимна старицата. - Скрити на сигурно място. Очакващи своя ден.

Сърцето на Tec се сви. Повтори въпроса си.

- Точно тук ли?

Старицата кимна.

- Може ли да ги видим?

Първоначално жената не отговори. После стана от дивана, насочи се отново към писалището и взе оттам някакви ключове. И ги подкани:

- Хайде, елате!

Излязоха от дневната и тръгнаха през тъмен, тесен коридор. В единия му край беше кухнята, от която като че ли се влизаше в друга стая. Таванът на коридора беше по-нисък, отколкото този на дневната, и от едната му страна бяха подредени шкафове. На отсрещната стена висеше красив килим. Старицата отвори един от шкафовете, извади от него фенерче, а после отиде до килима и го бутна настрани. В стената зад него и почти невидима в тъмнината се виеше тясна стълба, не по-широка от човешки ръст.