Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Реймънд Хури

ОРЪЖИЕТО НА ТАМПЛИЕРИТЕ

Константинопол, юли 1203 г.

- Снишете се и пазете тишина! - прошепна побелелият мъж, докато помагаше на рицаря да се изтегли върху подвижния мост. - Крепостните валове гъмжат от стражи. Заради обсадата всички са нащрек!

Еверард от Тира стъпи на моста и обходи с поглед мрака около тях. Засега ни следа от заплаха. Кулите от двете страни бяха далече. Единствените светлини идваха от примигващите факли на нощната стража, която едва се виждаше в безлунната нощ. Пазителят беше подбрал много добре мястото, откъдето да проникнат в крепостта. Ако действаха бързо, щяха да влязат в нея, а после и да излязат незабелязано.

Дръпна въжето три пъти, за да даде сигнал на петимата рицари, които чакаха долу, скрити в сенките на външната укрепителна стена. Те се изкатериха по възлите на въжето, а последният го издърпа нагоре. Извадиха мечовете от ножниците си, стиснаха ги здраво и се плъзнаха един след друг по тясната площадка на крепостната стена, водени от Пазителя. Не след дълго въжето отново се спусна - този път от другата страна на вътрешната стена. Когато най-накрая се озоваха на твърда земя, тръгнаха след човека, когото никой от тях не познаваше. Така проникнаха в Константинопол - приказния град, в който никой от тях не бе стъпвал.

Традиционните им бели мантии с яркочервения кръст бяха заменени от черни туники, защото не беше препоръчително да натрапват истинската си самоличност, след като столицата на Византия се намираше под обсадата на папа Инокентий. В крайна сметка те също бяха кръстоносци. За патриарха на Константинопол тамплиерите бяха хора на папата, следователно - врагове.

Еверард не считаше византийците за свои врагове, пък и не беше тук по поръчение на папата. Точно обратното. „Християни срещу християни - помисли си той, докато се прокрадваха безшумно покрай затворената през нощта църква. - Няма ли край това безумие между двете Христови църкви?"

Мисията им дотук беше трудна и мъчителна. Бяха яздили дни без почивка. Умориха конете си до смърт. Вестта, която проводиха скритите в дълбините на византийската столица Пазители, беше неочаквана и налагаше да се действа бързо и неотложно. Градът Зара на далматинското крайбрежие бил нападнат и плячкосан от армията на папата, въпреки че беше не само християнски, но и католически. Сега обаче венецианската флота, прекарваща мародерите от Четвъртия кръстоносен поход, била отново на път. Следващата им цел бил Константинопол, а официалният претекст - да върнат низвергнатия и ослепен император и неговия син на трона. Като се знаеше, че византийската столица е православна, и имайки предвид клането от преди две десетилетия, настъплението на кръстоносците едва ли беше добра поличба.

И така, Еверард и неговите братя тамплиери бяха принудени да тръгнат незабавно от своето укрепление в Тортоса. Първоначално вървяха по крайбрежието, после завиха на запад, прекосявайки неспокойните територии на арменците и селджукските турци. А когато пред погледите им се разкриха първите постройки на Константинопол, се оказа, че флотата на кръстоносците - повече от двеста галери и товарни кораби за конете под командването на самия дож на Венеция, вече беше заела позиции в крайбрежните води на най-великия град.

Внезапно Пазителят пред тях спря и те се сляха със сенките, изчаквайки патрула от четирима войници да премине покрай тях. На следващата улица ги очакваше каруца. Юздите на коня държеше друг посребрен мъж. „Вторият от тримата" - каза си Еверард и му кимна с благодарност. Не след дълго вече навлязоха в сърцето на Константинопол, наблюдавайки обществените сгради и църквите през пролука в платнището, което покриваше каруцата.

Никога досега не бе виждал подобно чудо.

Дори и пълният мрак не бе в състояние да скрие силуетите на величествените църкви и импозантните палати. Рим, Париж, Венеция - Еверард ги беше посетил преди години, докато придружаваше Великия магистър до Парижкия храм. Всички те обаче бледнееха пред Константинопол. А когато каруцата най-сетне достигна крайната си цел, гледката, която се разкри пред него, бе не по-малко зашеметяваща - грандиозна постройка с извисяващи се сякаш до небето коринтски колони, чиито фронтони се губеха в черната нощ.

Пред централното стълбище ги очакваше третият Пазител - най-старият от тях.

- Къде сме? - попита го Еверард.

- Пред имперската библиотека - отвърна старецът.