Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Рицарите приближиха дотам, докъдето позволяваше теренът, оставиха животните и каруцата и изминаха остатъка от пътя пеша.

Напредваха внимателно, с извадени мечове, макар да бяха сигурни, че в това негостоприемно кътче на планината няма жива душа. Но за тяхно огромно изумление бяха посрещнати от десетина монаси - съсухрени старци и по-млади послушници, които веднага ги разпознаха като събратя во Христа и им предложиха храна и подслон.

Манастирът беше малък, но добре запасен с провизии. Настаниха Одо върху сух нар, а горещата храна и напитката съживиха силите му. Еверард и хората му изнесоха трите сандъка нагоре и ги вкараха в малка стаичка без прозорци. Точно до нея беше скрипториумът, съхраняващ голяма колекция подвързани ръкописи. Петима писари работеха усърдно по масите - дотолкова бяха погълнати от работата си, че изобщо не вдигнаха глави, за да поздравят гостите.

Монасите, както се разбра, последователи на свети Василий Велики, бяха слисани от новините, които тамплиерите им съобщиха. Никой от тях не можеше да повярва, че армията на папата обсажда и плячкосва християнски градове. За тях дори и огромната църковна схизма не оправдаваше подобни деяния. Поради изолацията си нямаха представа, че и Йерусалим е изгубен, че в него вече властват мюсюлманите на Саладин, а Третият кръстоносен поход се е провалил. С всяка следваща новина главите им клюмваха все повече.

Докато разговаряха, Еверард упорито избягваше щекотливия въпрос - какво правят той и неговите събратя тамплиери в Константинопол и каква е ролята им в обсадата на великия град. Накрая игуменът на манастира, отец Филип, все пак го попита:

- Какво е онова, което носите в сандъците?

Еверард забеляза, че монасите ги разглеждат с любопитство. След известно колебание отвърна:

- Аз знам толкова, колкото и вие. Заръчано ми е да ги откарам от Константинопол в Антиохия.

Игуменът впи очи в неговите. След кратка, но неловка тишина той кимна в знак на уважение към мисията на гостите си и се изправи.

- Време е за вечернята, а след нея ще се оттеглим по килиите. Утре ще поговорим повече.

Нагостиха ги с хляб, сирене и горещ анасонов чай. После манастирът потъна в мълчание.

Събуди го ярката светлина на деня. Седна на нара си, но не се почувства отпочинал. Клепачите му тежаха, в гърлото му се усещаше неприятна сухота. Огледа се - двамата рицари, които деляха стаята с него, ги нямаше.

Опита се да стане, но установи, че едва се държи изправен. Със сетни сили протътри крака до вратата, до която бяха оставени голям буркан с вода и малка купичка. Надигна направо буркана и се почувства по-добре. Изтри уста с ръкава си и се запъти към магерницата.

В същия миг осъзна, че нещо не е наред.

Къде са останалите?

Подмина две килии и магерницата - бяха празни. Долови някакъв шум откъм скрипториума. Насочи се натам, но внезапно усети как тялото му започва да го предава, налегнато от необичайна слабост. Докато минаваше покрай стаичката, в която бяха оставили сандъците, реши да провери съмненията си. Онова, което видя, потвърди злокобните му предчувствия.

Сандъците зееха широко отворени.

Монасите вече знаеха какво има в тях.

Насочи се към скрипториума. Гледката, която се разкри пред замъгления му поглед, го накара да замръзне на място.

Братята му лежаха на пода в странни, неестествени пози, с лица, разкривени от ледената маска на смъртта. Не виждаше нито кръв, нито признаци за насилие. Сякаш животът внезапно е бил изсмукан от тях. Монасите се бяха подредили зад тях в зловещ полукръг и безизразно го съзерцаваха.

Краката на Еверард се разтресоха и той разбра, че снощи са били упоени. Сигурно с анасоновия чай. А сетне, на сутринта - водата. В нея са сложили отрова. Първите болезнени спазми разкъсаха стомаха му. Преви се на две. Имаше чувството, че вътрешностите му горят.

- Какво сторихте? - прошепна той.

Отец Филип се приближи към него и изрече бавно:

- Изпълнихме волята божия.

1

Истанбул, Турция

В наши дни

Някой го повика на родния му език. Изненадан, Бехруз Шарафи се обърна. Непознатият - красив мургав елегантен мъж в средата на тридесетте - стоеше облегнат на една кола. Помаха му със сгънатия в ръката си вестник. Бехруз оправи очилата си и го огледа. Беше сигурен, че не го познава, но нямаше съмнение, че му е сънародник от Иран - акцентът му на фарси бе непогрешим. А това беше необичайно. За последната година, откакто живееше в Истанбул, почти не бе срещал иранци.