Реймънд Хури - Последният тамплиер

Реймънд Хури

ПОСЛЕДНИЯТ ТАМПЛИЕР

На моите родители.

На моите момичета: Миа, Грейси, Сю-Елън.

На моя приятел Адам Б. Вахтел (1959-2005).

Зa тебе тона щеше да бъде голямо удоволствие.

Ще ми липсваш много .

„Митът за Христос ни свърши много добра работа."

Папа Лъв X, XVI век

ПРОЛОГ

Крепостта Акра,

Латинското кралство Йерусалим,

1291 г.

Светите земи са изгубени.

Бруталната безвъзвратност на тази мисъл, връхлитаща на талази в съзнанието на Мартин от Кармо, бе далеч по-ужасяваща от ордите, които прииждаха на вълни през пробива в стената.

Той тръсна глава, за да се пребори с натрапчивата мисъл. Сега не беше време за жалби и оплаквания. Имаше прекалено много работа. Прекалено много мъже за убиване.

С високо вдигнат меч той се спусна сред облаците задушаващ дим и прах и потъна във врящото вражеско море. Те бяха навсякъде - ятаганите и брадвите им сечаха наляво и надясно, а бойните им викове се извисяваха над ритмичното барабанене на литаврите, разположени извън стените на крепостта.

Мартин стовари с все сили меча и разцепи един вражески череп чак до очите. Острието подскочи и се насочи към следващия. Рицарят хвърли поглед вдясно от себе си и забеляза Емар от Вийер, който тъкмо беше вкарал своя меч в гърдите на друг нападател и се готвеше да се заеме с нов противник.

Замаян от болезнените стенания и яростните писъци, носещи се около него, Мартин усети, че някой се вкопчва в лявата му ръка. Обърна се и веднага избута нахалника с дръжката на меча си, а със следващото си движение го прободе в гърдите. Периферното му зрение му подсказа за заплахата вдясно. Той автоматично обърна меча, заби го в подмишницата на мюсюлманина и само с един замах разцепи бузата и сряза езика му.

Битката продължаваше вече часове наред. Нито той, нито другарите му бяха в състояние да си поемат дъх. Стремителната атака на мюсюлманите нямаше край, а и се оказа и по-организирана, отколкото очакваха. В продължение на първите няколко дена върху града се сипеха стрели с насмолени запалени краища. Всичко потъна в пламъци. Пожарите бяха тъй многобройни, че бе невъзможно да ги потушат. През това време войските на султана бяха пробили дупки под стените на крепостта. И поставиха в тях снопове съчки, които също подпалиха.

И от тези импровизирани пещи на някои места стените поддадоха, пропукаха се и се превърнаха в лесна мишена за баражния огън на катапултите. Само благодарение на волята си тамплиерите бяха успели да отблъснат нападението при портата Сейнт Антъни, преди да я подпалят и да се изтеглят. Но Прокълнатата кула бе оправдала докрай името си - тя падна първа в ръцете на развилнелите се сарацини и така предреши завинаги съдбата на града.

Застанал насред хаоса и агонизиращите писъци на свои и чужди, Мартин вдигна меча си и се огледа. Никаква надежда. Отникъде. Светите земи наистина бяха изгубени. Напиращият в сърцето му ужас му подсказа, че преди нощта да свърши, всички ще бъдат мъртви. Те бяха изправени иред най-голямата армия, която светът някога беше виждал. Бяха обречени на провал.

Очевидно на ръководителите на Ордена също не беше необходимо много време, за да стигнат до същия извод. Сърцето му се сви, когато чу съдбовния повик на роговете, призоваващи оцелелите рицари тамилиери да изоставят отбранителните подстъпи на града. Очите му зашариха трескаво наляво-надясно и не след дълго се заковаха върху Емар от Вийер. В погледа на другаря му се четеше същата агония, същият срам, които прогаряха и неговата душа.

Рамо до рамо, двамата размахаха мечовете си през напиращата тълпа и успяха да си проправят път към относителната безопасност на укреплението на тамплиерите.

Мартин последва по-възрастния рицар, който влетя през тълпите ужасени граждани, потърсили убежище зад масивните стени на вътрешното укрепление. Сцената, която ги чакаше в голямата зала, го шокира дори повече, отколкото касапницата, на която беше станал свидетел навън. Върху голямата дървена маса лежеше Уилям от Божьо - Великият магистър на Ордена на тамплиерите. До него, заедно с двама монаси, стоеше командирът - Питър от Севрей. Скръбните изражения на лицата им не оставяха никакво място за съмнение относно случващото се.

Когато двамата рицари приближиха масата, Божьо отвори очи и надигна глава, но движението му предизвика болезнено стенание. Мартин се закова на място и се ококори невярващо. Животът изтичаше изпод кожата на стареца, очите му бяха кръвясали. Рицарят плъзна поглед надолу по тялото му и накрая зърна огромната стрела с пера, която стърчеше между ребрата му.