Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Той я погледна нежно, трогнат до дъното на сърцето си.

- Ти беше прекрасна! Но въпреки това всичко е безпредметно. Даже и заедно не бихме могли да се справим. Беше много глупаво от моя страна да си въобразявам, че бих могъл да променя нещо!

- Не е така - прошепна тя и се сгуши плътно до него. - Ти намери книгите. И ако не можеш да постигнеш онова, което си беше поставил за цел, това не означава, че не можеш да промениш света!

- Какво искаш да кажеш?

- Искаше да ги използваш по същия начин, по който са били използвани през последните неколкостотин години. Искаше да изнудваш папата с тях, за да освободи приятелите ти и да възстанови ордена ти. Благородна цел, разбира се. Беше длъжен да опиташ. Но ако беше успял, познанието от книгите щеше да остане заключено и скрито от останалия свят.

Конрад я изгледа объркано и рече:

- Именно съхранението на тези книги беше причината, поради която папите ни даваха онова, което искахме. Именно те ни позволиха да се изградим като силен орден и да имаме такива позиции, докато чакаме подходящия момент, за да ги споделим с всички останали.

- А дали този подходящ момент ще настъпи някога? Може би е настанало време да погледнеш на нещата по друг начин. Може би е назрял моментът да ги изнесеш на светло, вместо да продължаваш да ги държиш в мрак.

- Невъзможно! - провикна се Конрад. - Не и сега, когато папата е толкова силен! Виждаш какво се случи с катарите! Инквизиторите са плъзнали навсякъде. Нищо еретично не може да бъде чуто!

- Винаги се намира начин. Погледни Руми! Проповедите му бяха само за любов и за това, да търсим просветлението в себе си! Думите му биха могли да се отчетат като богохулни от всеки консервативен духовник, но ето че те докоснаха сърцето на самия султан и той го покани да живее и проповядва в неговата столица, стана негов защитник!

- Но аз не съм проповедник!

- Така е - усмихна се тя. - Но може би е настанало време да започнеш да мислиш като проповедник! - Притисна се в него, целуна го и смъкна туниката от раменете си. - Но не в пълния смисъл на думата, разбира се!

Следващите няколко дена обработваха житните ниви заедно със селяните. Нощем обсъждаха евентуалните възможности. Главният проблем все така си оставаше пренасянето на ръкописите. Разполагаха с един собствен кон, а в селото имаше само една каруца, без която селяните не можеха.

С всеки следващ ден гневът и раздразнението му нарастваха. Мисълта за братята му, гниещи по френските затвори, и неспособността му да стори нищо, за да им помогне, го разяждаше отвътре. Само преди една седмица беше вярвал, че би могъл да промени нещо. Ала засадата на турците в каньона бе променила всичко.

А после, на утрото на деветия ден, отново всичко се промени. Селото беше огласено от конски копита и един познат глас, който изрева:

- Майсун! Конрад! Покажете се, ако не искате да изколя мъжете, жените и децата в селото!

Конрад се втурна към прозореца, следван плътно от Майсун. Видяха Касим и двама от наемниците, навлизащи бавно между конусите. До брата на Майсун седеше жена, а той бе опрял нож в гърлото ѝ. Познаха я. Беше сестра на акушерката, която беше превързала китката на Майсун.

- Как са разбрали, че сме били ние? - възкликна Майсун.

- Жената - кимна с глава Конрад. - Взел я е като заложница. А тя знае имената ни.

- Как са ни открили?

- Алчност и отмъщение - процеди през зъби той. - Вечните двигатели на човечеството.

Конрад впи очи в тримата мъже, които бяха убили приятелите му и осуетили плановете му. Мъже, които трябваше да си платят.

- Ще сложим край на това! - Той се приведе през прозорчето и се провикна: - Пусни жената! Слизам!

Касим вдигна глава, видя го и захвърли заложницата си на земята.

Конрад забеляза изкуствената си ръка - висеше като трофей от седлото на турчина. И това го вбеси още повече. Отдръпна се от прозореца, отиде до нишата на стената и грабна ятагана.

- Няма да те пусна сам! - отсече Майсун и се озърна за арбалета си. Но когато го грабна, китката ѝ не издържа тежестта му. Тя примигна от болка и го изпусна.

- Искам да останеш тук! Това е моя битка!

От тона му стана ясно, че думите му не подлежат на обсъждане. Той вдигна арбалета от пода, върна го обратно в нишата и взе кинжала ѝ.

- Помогни ми за кинжала. Завържи го!

Тя откри някакви кожени връзки и с тяхна помощ закрепи кинжала за чуканчето на лявата му ръка.

- Стегни! - заповяда ѝ той.

Острието на кинжала се превърна в продължение на ръката му.